Йожен Сю - Скитникът евреин

Когато ги видя успокоени, той подкачи:

— Наистина, мои мили, повече обичам да слушам, когато си бръщолевите като сутринта или като вчера… Да се подсмивате и да не ми отговаряте, когато ви питам… Толкова се бяхте залисали в разговора. Така, така, госпожици… От два дни сте се предали на важни работи. Толкова по-добре, особено ако ви забавлява това.

Двете сестри се зачервиха и се усмихнаха напук на сълзите, които още плуваха в очите им.

— Повярвай, Дагоберт, говорихме си за обикновени работи — каза Роз на войника.

— Добре, добре… Не искам да знам. Отпочинете си още малко и после да вървим, защото се мръква, а трябва да стигнем в Мокерн преди да се стъмни, за да можем да тръгнем утре рано.

— Много ли имаме още да вървим? — попита Роз.

— До Париж ли?… Да, чеда мои. Не вървим бързо, но напредваме. Пътуваме евтино, защото кесията ни е тънка: една стая за вас, един сламеник и една завивка за мен пред вратата ви със Сърдитко в краката ми, шепа чиста слама за Смешльо — това са всичките ни пътни разноски. Не говоря за храната, защото и двете ядете колкото една мишка, пък и аз се научих в Египет и Испания да ям, когато може…

— А защо не казваш, че за да пестим, ти самичък правиш каквото ни трябва, дори не ни оставяш да ти помагаме.

— Най-сетне, добри ни Дагоберт, като си помисли човек, че ти переш всяка вечер… Като че ли не сме ние, които…

— Вие! — войникът прекъсна Бланш. — Нима искате да ви оставя да се напукат хубавите ви ръчици в сапунената вода? Ами във време на война войниците не перат ли сами дрехите си? Аз бях много добър перач в полка. А да не се хваля колко хубаво гладя.

— Наистина, много хубаво гладиш.

— Само че понякога изгаряш дрехите — каза Роз усмихната.

— Когато гладилото е много горещо, разбира се… Какво да се прави! Доближавам го до бузата си, но пусто — много е корава кожата ми, та не усещам горещината — каза Дагоберт с невъзмутимо спокойствие.

— Не се ли сещаш, Дагоберт, че се шегуваме?

— Е добре, знаете, че съм добър перач и занапред си давайте дрехите да ви ги пера. Това не е толкова скъпо, а на път няма дребно пестене, особено за сиромаси като нас. Трябва да имаме поне с какво да стигнем в Париж… Нашите книжа и медальонът, който носите, ще свършат другото. Поне трябва да се надяваме…

— Този медальон е свещен за нас. Мама ни го даде в смъртния си час…

— Затова гледайте да не го загубите. Проверявайте от време на време дали е на мястото си.

— Ето го — каза Бланш.

И тя извади от пазвата си един малък бронзов медальон, който носеше на шията си, окачен на метална верижка.

Този медальон съдържаше от двете си страни следните надписи:

ЖЕРТВА В ПАРИЖ

НА

L.C.D.J.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА МЕН

ПАРИЖ

13 февруари

1682

Улица Св. Франц 3

след век и половина

ще бъдете на

13 февруари 1832

молете се

за мен

— Какво ще рече това, Дагоберт? — попита Бланш, като разглеждаше надписите. — Мама не можа да ни каже.

— За това ще говорим довечера — отговори Дагоберт. — Мръкна се, хайде да вървим. Стискайте добре този медальон. Имаме близо час път, докато стигнем в селото. Хайде, деца мои, още веднъж погледнете тази ратлинка, където падна вашият юначен бащица… И се качвайте!

Двете сирачета хвърлиха последен набожен поглед към мястото, което извика тъжни спомени на водача им и, подпомогнати от него, възседнаха Смешльо.

Той не се бе помръднал, но предвидливо се възползува от времето и си похапна на чужда земя зелена и прясна тревица, напук на завистливия Сърдитко, който се бе излегнал на ливадата и бе сгушил муцуна между предните си крака. Когато потеглиха, Дагоберт опипваше земята с дългата си тояга и предпазливо водеше коня, защото нивата ставаше все по-мочурлива. След няколко крачки той се принуди да кривне наляво, за да излезе на главния път.

Когато стигнаха в Мокерн, Дагоберт попита коя е най-евтината гостилница. Отговориха му, че тук има само една гостилница и тя е „Белият сокол“.

— Тогава да вървим в „Белият сокол“ — каза войникът.

Звероукротителят Морок вече няколко пъти с нетърпение отваря капака на прозореца на горницата, който гледа към двора на гостилницата „Белият сокол“, за да види кога ще пристигнат двете сирачета и войникът. Когато видя, че ги няма, той взе да се разхожда със скръстени на гърдите ръце и с наведена глава мислеше как да изпълни плановете си. Няма съмнение, че мислите го измъчваха, защото лицето му изглеждаше по-зловещо от всякога.