Йожен Сю - Скитникът евреин

Той седи пред една маса и отваря двойно ковчеже, пълно с броеници и други дреболии за набожници; в това ковчеже, заключено с тайна ключалка, се намират много подпечатани пликове, на които за надпис служи някое число и буква от азбуката. Пророка взема един вързоп, слага го в джоба си, после затваря ковчежето и го връща на мястото му.

Това се случва около четири след обед, в гостилницата „Белият сокол“, единствена в селото Мокерн, близо до Лайпциг, на север, когато се пътува за Франция.

Малко по-късно, пресипнал и идещ изпод земята рев, разтърсва горницата.

— Млъкни! Юда! — рече заканително Пророка, обърнат към обора. След малко се чу второ глухо изреваване, ужасно като гръмотевица. — Млък, Каин! — извика Морок станал.

Но изведнъж се чу трети див и неизразим рев.

— Ще млъкнеш ли, Смърт! — извика Пророка и се спусна към клетката, където имаше едно животно, наречено с тъжното име Смърт.

Но този път не помогна нито властта на Пророка, нито повторените и потретени заплашвания. Напротив, към ревовете на дивите зверове се присъедини и лаят на няколко кучета. Тогава Морок сграбчи едно копие и се приближи до стълбата, но когато се готвеше да слезе по нея видя, че се изкачва един човек.

Този човек бе черен и със загоряло лице. Шапката му е пепелява, кръгла, с широка периферия. Дрехата му е къса, а зелените му панталони от сукно — широки. По напрашените му ботуши се вижда, че идва от дълъг път; на гърба му виси чанта.

— По дяволите тия животни! — извика той, едва стъпил на пода на горницата. — Забравили са ме само за три дни… Юда промуши крака си през решетките на клетката, а Смърт припна като бясна… Не ме ли познават вече?

Той каза това на немски.

Морок отговори на същия език, но с лошо произношение.

— Е, Карл, добри или лоши новини носиш? — попита той неспокойно.

— Добри — отговори Карл.

— Срещна ли ги?

— Срещнах ги вчера, на две мили от Витемберг…

— Слава Богу! — извика доволно Морок със скръстени ръце.

— Това е лесно… От Русия за Франция няма друг път, тъй че можах без страх да се обзаложа, че ще ги срещна между Витемберг и Лайпциг.

— А външните им белези?

— Твърде точни: двете момичета носят черно облекло; старецът има дълги мустаци, шапката му е синя, кожухът пепеляв, а подире им върви сибирско куче.

— Къде ги остави?

— На една миля… Няма да мине и половин час и те ще пристигнат тук.

— И в същата тази гостилница… защото няма друга в това село — каза Морок замислено.

— И защото се мръква — прибави Карл.

— Говори ли със стареца?

— Със стареца ли? Не може да бъде!

— Не може ли? А защо?

— Ще научиш… До снощи вървях подире им и се престорих, че ги срещам случайно. Продумах на стареца „Добра стига и добър път, приятелю“, но вместо да ми отговори, той ме изгледа накриво и с края на тоягата си ми посочи другата страна на пътя.

— Той е французин, може да не разбира немски.

— Той говори добре колкото тебе, защото вечерта го чух да иска от гостилничаря каквото е нужно за него и за двете момичета.

— А вечерта… не се ли опита да го заговориш?

— Само веднъж, но той ме посрещна така грубо, че не повторих, за да не се досети нещо. Между нас казано, трябва да знаеш, че този човек е зъл като дявол: наистина мустаците му са побелели, но макар и сух като скелет ми изглежда толкова силен и решителен, че ако се сборичкаше с него моят другар, исполинът Голиат, не зная кой от двамата щеше да надвие… Не ти зная кроежите, но пази се, господарю… Пази се…

— И моята, черната Явска пантера, беше много яка и зла — рече Морок с презрителна и зловеща усмивка.

— Смърт ли? Няма съмнение, тя и сега е яка и зла, както друг път… Само че за тебе е почти кротка.

— Също така ще укротя и този старец, макар и да е силен и груб.

— Хм! Пази се, господарю. Способен си и като тебе юнак няма, но — вярвай ми — никога не ще превърнеш в агне стария вълк, който след малко ще дойде тук.

— А моят Каин, а моят тигър Юда, не лазят ли отпреде ми от страх?

— Вярно е, защото имаш такива средства, които…

— Защото имам вяра… Това е всичко… — каза повелително Морок като прекъсна Карл и придружи думите си с такъв поглед, който накара другия да наведе глава и да замълчи. — Когато Бог подкрепя някого в борбата му с животните, защо не ще да го поддържа и в борбата му с хората, когато тия хора са лоши и безбожни? — добави Пророка с тържествуващ и вдъхновен поглед.

Било от доверие към убежденията на господаря, било че нямаше право да се препира с него по такъв важен въпрос, Карл отговори смирено на Пророка: