От време на време войникът се озърташе около себе си. Когато стигнаха до воденицата, той се спря и няколко пъти прокара дългите си мустаци между палеца и показалеца си — това винаги показваше неговото силно вътрешно вълнение.
Като видя господаря си, Смешльо също внезапно спря. Бланш се събуди и изправи глава. Тя се обърна към сестра си и й се усмихна. Двете се зачудиха, като видяха, че Дагоберт стои като прикован, с облегнати върху дългата му тояга ръце и със смутено лице…
Намираха се под една ниска рътлинка, чийто връх затулваха гъстите листа на голям дъб, посаден в средата на тази могила.
Когато Роз видя, че Дагоберт продължава да стои замислен, тя се наведе, сложи малката си ръка върху рамото на войника, който бе гърбом към нея, и попита:
— Какво ти е, Дагоберт?
Старецът се обърна и сестрите учудено видяха една едра сълза, която беше оставила по червеникавото му лице мокра диря и се бе изгубила в гъстите му мустаци.
— Ти плачеш! — извикаха Роз и Бланш. — Какво ти е?
Войникът се подвоуми, избърса очите си, посочи на двете сирачета стария дъб, до който се намираха, и с развълнуван глас им рече:
— Ще ви натъжа, мили мои, но това, което ще ви кажа, е нещо свещено… Е, добре. Преди осемнадесет години, в навечерието на голямата битка при Лайпциг, аз пренесох баща ви до това дърво. Той бе ударен на две места със сабя по главата и на едно с пушка по рамото… Тук, на това място, той и аз, който също бях ранен на две места с копие, бяхме пленени… И то от кого! От един предател! Да, от един французин, от един маркиз бежанец, полковник на руска служба, който после… Един ден ще научите всичко това.
След кратко мълчание старият войник посочи с върха на тоягата си селото Мокерн и добави:
— Да, припомням си… Ето височините, където вашият баща, който командуваше нас и поляците от гвардията, отблъсна руските кирасири, като завзе една батарея. Ах, — въздъхна простодушният войник — мои деца, струваше си да видите юначния си баща, начело на нашата гренадирска конна бригада, как се спуска върху неприятеля сред градушка от гранати.
Докато Дагоберт разказваше, двете сирачета едновременно се спуснаха от коня и уловени за ръка коленичиха пред стария дъб. После те се прегърнаха разплакани, а зад тях войникът бе скръстил ръце върху дългата си тояга, на която бе облегнал голото си чело.
— Хайде, не трябва да се натъжавате — каза той кротко като видя, че Роз и Бланш продължават да плачат. — Може да намерим генерал Симон в Париж. Тази вечер ще ви обясня това… Нарочно чаках този ден, за да ви разкажа много неща за баща ви. Този ден е като годишнина…
— Ние плачем, защото си спомнихме и майка ни — рече Роз.
— Майка ни, която ще видим само на небето — прибави Бланш.
Войникът вдигна сирачетата, хвана ги за ръцете и ги изгледа с неизразима любов, което бе още по-трогателно поради грубото му лице.
— Не трябва да тъжите така, деца мои — каза той. — Наистина, майка ви беше много добра. Когато живееше в Полша, наричаха я Варшавски бисер, но по-точно щеше да е бисерът на света, защото в целия свят нямаше жена като нея…
Гласът на Дагоберт се промени. Той млъкна и според обичая си стисна между палеца и показалеца дългите си сиви мустаци.
— Слушайте, деца мои — започна той, след като надви вълнението си. — Майка ви е давала много добри съвети, нали?
— Така е, Дагоберт.
— Какво ви заръча тя преди смъртта си? Често да си спомняте за нея, но без да се натъжавате.
— Наистина, тя каза, че Бог, който винаги е милостив към майките, чиито деца остават сираци на земята, ще й позволи да ни чуе отгоре, от небето — каза Бланш.
— И че тя винаги щяла да гледа с отворени очи — прибави Роз.
След това двете сестри се уловиха за ръце, обърнаха простодушните си погледи към небето и казаха с вяра, свойствена за годините им:
— Нали, мамичко, ти ни виждаш и ни слушаш?
— Майка ви вижда и чува — каза Дагоберт развълнуван. — Тогава недейте я нажалява, като се показвате скръбни… Тя ви е забранила това…
— Истина е, Дагоберт, няма да скърбим повече.
И сирачетата избърсаха очите си.
Дагоберт беше далеч от набожността, той беше истински неверник. В Испания бе прекарал под ножа много калугери от всякакво общество и всякакъв цвят, които с кръста в едната ръка и със сабя в другата не бранеха свободата (защото инквизицията от векове я бе обковала във вериги), а своите чудовищни облаги. Дагоберт бе присъствувал на много ужасни зрелища и толкова отблизо бе виждал смъртта, че чувството на естествената религия, обща за всяко обикновено и честно сърце, винаги владееше душата му. Затова той не споделяше утешителното уверение на двете сестри, но му се виждаше грешно да го накърни.
Читать дальше