Йожен Сю - Скитникът евреин

— Наистина, няма особена разлика между тази стаичка и каретата с четири коня, с която завчера госпожица Цефиза дойде да те търси, заедно с маскираните. Толкова весели бяха. И най-вече онзи пълният с шлема от сребриста хартия, с перата и с хубавите ботуши. Колко щастливи изглеждаха!

— Да, това е Нини-Мулен, най-добрият изпълнител на танца „Забранения плод“. Да беше го видяла как танцува с Цефиза! Милата, колко обичаше да се смее, каква врява умееше да вдига, а сега само плаче…

— Ех, луди-млади! — каза търговката.

— И ти си била млада, бабо Арсен, и ти си…

— Честна дума, винаги съм си била такава, каквато ме виждаш сега.

— Не си ли имала любовници, бабо Арсен?

— Любовници ли? Че откъде? Първо бях много грозна, а освен това — много свита.

— Майка ти много ли те пазеше?

— Не, госпожице, тя ме впрягаше…

— Как така те впрягаше? — изуми се Роз-Помпон.

— Да, госпожице, заедно с брат ми ни спрягаше в талигата на един продавач на вода. Теглехме я около десетина часа на ден като два коня и изобщо не ми идваше на ум за любов и веселби.

— Горката баба Арсен! Какъв тежък труд! — нажали се Роз-Помпон.

— Най-тежко беше през зимата, в студовете. Слагахме куки на обувките си, та да не се пързаляме.

— Жена да върши такава работа! Сърцето ми се къса. Дори кучетата е забранено да се впрягат! 18 — разсъждаваше на глас Роз-Помпон.

— Права си, разбира се. Понякога животните са по-щастливи от хората, но какво да се прави, трябва да се живее. Дори вързаният добитък иска да яде. Но не беше лесно. От тази работа заболяха белите ми дробове. Но нямаше изход. Ремъкът, с който теглех талигата, така притискаше гърдите ми, че не можех да дишам. Затова се отказах и отворих дюкян. Искам да ти кажа, че ако бях хубава, сигурно и аз щях като повечето млади да започна с веселби и да свърша с…

— Права си, бабо Арсен, но не всеки се решава да бъде впрегнат и да помъдрее с годините. Човек все си намира някакво оправдание, казва си, че трябва да се весели докато е млад и хубав и че няма цял живот да бъде на седемнадесет години. А след това или умира, или се омъжва.

— Така е, дъще, но ми се струва, че е по-добре човек да започне така, както ще свърши.

— Да, но ние сме глупави като патки. Не умеем да мамим мъжете, нито да ги сплашваме. Прости и доверчиви сме и те се подиграват с нас. И аз, бабо Арсен, ако исках, можех да стана за пример и то такъв, че косата ти да настръхне. Защото неволите ме налегнаха преди още да съм се радвала, та поне със спомени да се залъгвам.

— Как така, госпожице? Ти си толкова млада и весела. Какви неволи си имала?

— Ех, бабо Арсен, много неволи. Още на петнадесет години започнах сълзи да лея и едва на шестнадесетата спрях. Хубаво щастие, няма що!

— Измами ли те някой, госпожице?

— По-лошо… С мен постъпиха така, както постъпват с много бедни момичета, които в началото не са искали да причинят зло на никого. Историята ми е кратка. Майка ми и баща ми са селяни от околностите на Сен-Валери. Но те бяха толкова бедни, че от петте си деца трябваше да изпратят мен — осемгодишната, при леля ми, която прислужваше в една къща тук, в Париж. Добрата женица се смили и ме прибра, въпреки че й беше тежко, защото и тя не печелеше много. Когато навърших единадесет години ме изпрати да работя в една фабрика в предградието „Сен-Антоан“. Не упреквам господарите на фабриката, но там малките момчета и момичета работят заедно с осемнадесет-двадесетгодишните младежи и девойки. Разбираш какво става в такива случаи. И там, както навсякъде, имаше лоши хора. Не подбират нито думите, нито постъпките си. И какъв пример могат да дадат те на децата, които чуват и виждат повече, отколкото предполага човек? Това е, с годините свикваш всеки ден да слушаш и да наблюдаваш неща, от които по-късно ще те е срам.

— Така е, госпожице. Горките дечица! Никой не се грижи за тях. Нямат си баща и майка, сами си изкарват прехраната…

— Да, да, бабо Арсен, лесно упрекват една госпожица, че е тръгнала по лош път — такава била, онакава била. Но ако знаеха какво я е тласнало натам, нямаше да я корят, а щяха да я оплакват. Но да ти кажа за себе си… На петнадесет години вече бях доста хубавка. Веднъж трябваше да се оплача за нещо на главния надзирател на фабриката. Отидох в стаята му и той ми каза, че ще ми помогне и дори ще ме защити, а после се нахвърли да ме целува. Аз се възпротивих и тогава той се развика: „Така ли?! Тогава за теб няма работа. Вън от фабриката!“

— Ах, какъв отвратителен човек! — каза баба Арсен.