Йожен Сю - Скитникът евреин

— Този съюзник може десетократно да намали населението и да покрие с погребалния покров, който носи, един цял такъв род. Но той ще бъде принуден да запази живота на това многобройно и безсмъртно Общество, което никога не отслабва от смъртта на своите членове, защото неговият дух, духът на Исусовото общество никога не умира.

— Но кажете най-сетне, кой е този съюзник?

— Добре — каза Родин. — Този съюзник, който върви и върви с бавни крачки, този съюзник, чието пристигане се предшествува от мрачни предчувствия, ширнали се навред…

— Кой е той?

— Холерата.

Отец д’Егрини и княгинята настръхнаха и пребледняха при тази дума. Погледът на Родин бе зъл и леден като на призрак. За няколко минути в салона се възцари гробно мълчание, което пръв наруши Родин. Безразличен както винаги, той посочи властно на отец д’Егрини масата, където преди малко скромно се бе настанил.

— Пишете!

Отначало преподобният отец се сепна учуден, после си спомни незавидната промяна на положението си, стана, заобиколи Родин, поклони му се, седна зад масата, взе перото и рече:

— Готов съм…

Родин започна да диктува и той написа:

„Поради неумението и неспособността на отец д’Егрини днес делото, свързано с наследството на Ренепонови беше крайно ощетено. Богатството възлиза на двеста и дванадесет милиона. Въпреки несполуката, вярвам, че мога формално да се задължа да попреча на Ренепонови да навредят на Обществото и да му върна двеста и дванадесетте милиона, които по право и закон са негови, но искам да ми се даде безусловна и напълно неограничена власт.“

След четвърт час Родин напусна двореца на Сен-Дизие, бършейки с лакът вехтата си, омазнена шапка, която бе свалил, за да отговори с нисък поклон на кимването на портиера.

На другия ден след понижението на отец д’Егрини, когото Родин толкова ненадейно и смело отпрати на по-ниско стъпало, каквото преди сам заемаше, се разигра следната сцена.

Както е известно улица „Клови“ е една от най-пустите в квартала „Възвишението Сен-Женвиев“. По онова време къщата под №4 представляваше една основна сграда, през която се минаваше по тъмен тунел и се излизаше в малък, мрачен двор. На другия му край се издигаше втора, ужасно занемарена и порутена къща. На първия й етаж, който наполовина беше вкопан в земята, се продаваха въглища, наръчи дърва, зеленчук и мляко.

Беше девет часа сутринта. Търговката, баба Арсен, стара жена с кротко и болнаво лице, облечена в рокля от тъмен памучен плат и с червена забрадка на главата, стоеше най-отгоре на стълбището, което водеше към мазето й. Тя тъкмо приключваше подреждането на своята изложба — т.е., от едната страна на вратата постави тенекиено ведро с мляко, а от другата — няколко връзки повяхнал зеленчук, над които намести две-три пожълтели зелки. В полумрака на избата се виждаха отраженията на разпалена жарава в малка камина.

Това дюкянче беше до самата алея и служеше за жилище на портиера — длъжност, изпълнявана от търговката.

В същото време от къщата излезе едно хубаво, пъргаво момиче и отиде при баба Арсен. Това беше Роз-Помпон, добрата приятелка на Вакханалната царица. Сега тя беше сламена вдовица. Както знаем, неин весел, но уважаван обожател бе Нини-Мулен — онзи строг правоверен, който в определени случаи, след пиянствата си, се превръщаше в Жак Дюмулен — религиозният писател, преминаващ от буйни танци към борба за вероизповеданието и от лудешки бохемства към описването на някое набожно книжле. По странното, немарливо сутрешно облекло на Роз-Помпон можеше да се съди, че е станала преди малко. Явно не бе намерила нищо по-подходящо и над красивата й, руса, лъскава и добре сресана коса се мъдреше накривена полицейска шапка. Беше облечена като за маскарад. Нямаше нищо по-миловидно от нейното седемнадесетгодишно, розово, свежо и закръглено личице, грейнало от живите й, сини, весели и искрени очи. Беше се омотала от главата до петите в шотландска военна връхна дреха на червени и зелени кръстчета и явно се срамуваше от онова, което се канеше да извърши. Босите й крака бяха толкова бели, че не можеше да се разбере дали носи чорапи или не. Беше обута с обувки от червен марокин. Лесно се отгатваше, че в ръката си държи нещо, което крие под дрехата.

— Добро утро, госпожице Роз-Помпон — каза й мило баба Арсен. — Много рано си станала днес. Снощи не танцува ли?