Умберто Еко - Нулев брой

Огледа се ядосано.

— По-добре да излизаме, не ми харесва онази групичка японци, които влизат. Източните шпиони са навсякъде, вече и Китай е в играта, освен това разбират всички езици.

Докато излизахме и отново започвах да дишам чистия въздух с пълни гърди, го попитах:

— Добре ли си проверил всичко?

— Говорих с хора, които са в течение с много неща, и поисках съвет дори от нашия колега Лучиди. Може би не знаеш, но той е свързан със службите.

— Знам, знам. Ти вярваш ли му?

— Тези хора са свикнали да мълчат, не се тревожи. Трябват ми още няколко дни, за да събера още неоспорими доказателства, неоспорими ти казвам, след което отивам при Симеи и му представям резултатите от разследването си. Дванайсет серии за дванайсет нулеви броеве.

Вечерта, за да забравя костите в „Сан Бернардино“, заведох Мая на вечеря на свещи. Разбира се, не ѝ говорих за „Гладио“, избягвах ястията, в които нещо трябваше да се обезкостява, и бавно излизах от следобедния си кошмар.

Събота, 6-и юни

Брагадочо си беше взел няколко дни отпуска, за да подреди разкритията си, и в четвъртък прекара цялата сутрин, затворен със Симеи в кабинета му. Излезе към единайсет, а Симеи му заръчваше:

— Това го проверете още веднъж, моля ви, искам да е сигурно.

— Не се съмнявайте — отвърна му Брагадочо, от когото бликаха добро настроение и оптимизъм. — Довечера ще се видя с един човек, на когото вярвам, и ще направя последна проверка.

Останалите от редакцията бяха заети да определят рутинните страници на първия брой нула: спорт, игрите на Палатино, няколко опровержения, хороскопите и некролозите.

— Но колкото и да си измислим — каза в един момент Костанца, — май няма да ги докараме до двайсет и четири страници. Трябват ни други новини.

— Добре — каза Симеи, — помогнете и вие, Колона, ако обичате.

— Новините няма нужда да ги измисляме — отбелязах аз, — достатъчно е да ги издирим.

— Как?

— Хорската памет е къса. Парадоксално е, че всички би трябвало да знаят, че Юлий Цезар е убит на мартенските иди, но идеите са объркани. Да намерим нова английска книга, в която се говори за историята на Цезар, после ни трябва само сензационно заглавие: „Невероятно откритие на историците от Кеймбридж. Цезар наистина е убит на мартенските иди“. Разказваме всичко и става статия за чудо и приказ. Е, с Цезар преувеличих, добре, но ако говорим за аферата с Пио Алберго Тривулцио, ето че може да се роди статия за аналогиите с историята на римската банка. Това е случай от края на деветнайсети век и няма нищо общо с актуалните скандали, но един скандал припомня друг, достатъчно е да се намекне за някои слухове и да се разкаже историята за римската банка, все едно е станала вчера. Мисля, че Лучиди ще знае как да струпа нещо хубаво.

— Чудесно — каза Симеи. — Какво има, Камбриа?

— Прочетох една новина от агенциите, още една Богородица е започнала да плаче в едно южно градче.

— Великолепно, направете сензационна статия!

— Нещо за повторяемостта на суеверията…

— Нищо подобно! Да не сме бюлетин на асоциацията на атеистите и рационалистите! Хората искат чудеса, а не скептицизма на радикалния шик. Да разкажеш за чудото не значи да се компрометираш, като кажеш, че списанието вярва. Разказва се фактът или се казва, че някой е станал свидетел на факта. Дали божиите майки плачат наистина, не е наша работа. Заключенията трябва да ги извади читателят, а ако е вярващ, ще повярва. Заглавие на много колони.

Всички развълнувано се хванаха за работа. Минах покрай бюрото на Мая, много съсредоточена върху некролозите, и ѝ казах:

— И да не забравите, безутешното семейство…

— И приятелят Филиберто се притиска развълнуван в любимата Матилде и милите Марио и Серена — отвърна тя.

— По-добре Жесика с Ж или Съманта. — Усмихнах ѝ се окуражително и си тръгнах.

Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.

Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба ѝ и дядо ѝ. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче ѝ се плачело на втората част.

— Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да умра така, и се разплаках. Бях малко лудичка. Но продължих да плача дори след като улегнах.