Умберто Еко - Нулев брой

— Защо трябва да се занимаваме с гейовете, ако на нашите читатели не са им приятни?

— Не говоря за педалите като цяло, скъпа, аз съм за свободата, всеки да прави каквото си иска. Но има обратни в политиката, в парламента и дори в правителството. Хората мислят, че обратни са само писателите и балетистите, а някои от тях ни управляват, без дори да подозираме. Те са мафия и си помагат един на друг. И към това нашите читатели могат да са чувствителни.

Мая не се отказваше:

— Но нещата се променят, може би след десет години някой гей ще може да заяви, че е гей, без това да тревожи никого.

— След десет години да става каквото ще, всички знаем, че нравите западат, но за момента нашият читател е чувствителен по темата. Лучиди, вие имате толкова интересни източници, какво бихте могли да ни кажете за педалите в политиката? Но внимавайте, без да назовавате имена, нали не искаме да свършим в съда, трябва да се събуди идеята, призракът, да се появи тръпка, чувство на безпокойство…

Лучиди каза:

— Ако искате, мога да назова много имена. Но ако трябва, както казвате, да накараме читателите да потръпнат, бихме могли да разкажем, само като мълва, за една книжарница в Рим, където се срещат високопоставени хомосексуалисти, без никой да го забележи, защото повечето посетители са си съвсем нормални хора. И за някои това е място, откъдето можеш да си купиш пакетче кока, избираш книга, даваш я на касата, онзи ти я взема от ръката, за да ти я опакова, и пъха вътре пакетчето. Знае се, че… да оставим името настрана, един, който е бил дори министър, е хомосексуалист и шмърка. Всички го знаят, или по-скоро, знаят го тези, които имат значение, там не ходят меките китки от работническата класа, нито балетистите, които биха се набили на очи с движенията си.

— Чудесно е да се говори за слухове, но с по някоя пикантна подробност, все едно е просто занимателна статия. Има начин да се подскажат и имена. Например можете да кажете, че мястото е съвсем прилично, защото се посещава от уважавани личности, и там пускате седем-осем имена на писатели, журналисти и сенатори, извън всяко съмнение. Само че сред тях слагате един-двама, които са си педали. Не може да се каже, че очерняте някого, защото тези имена се появяват като пример за почтеност. Дори може да сложите някой всеизвестен и непоправим женкар, на когото се знае дори името на любовницата. И така сме предали кодирано послание, който иска да разбере, да разбира, някой ще разбере, че ако пожелаем, можем да напишем много повече.

Мая беше смутена и ѝ личеше, но останалите се вълнуваха от идеята и доколкото познавах Лучиди, очакваха хубава отровна статия.

Мая излезе първа и ми кимна, сякаш да каже: „Извинявай, тази вечер трябва да остана сама, отивам да поспя с един стилнокс“. Така попаднах в лапите на Брагадочо, който продължи да ми разказва своите истории, докато вървяхме, и гледай ти, се озовахме на улица „Баниера“, сякаш мрачността на това място отговаряше на мъртвешката природа на разказа му.

— Слушай сега, попаднах на една поредица събития, които биха могли да противоречат на моята хипотеза, но ще видиш, че не е така. Значи Мусолини, разфасован, е зашит надве-натри и е погребан с Кларета и компания на гробището в Музоко, но в безименен гроб, така че никой да не може да ходи на носталгични поклонения. Сигурно точно това е искал този, който е помогнал на истинския Мусолини да избяга, тоест да не се говори много-много за смъртта му. Ясно, че е нямало как да се създаде митът за скрития Барбароса, който чудесно би свършил работа с Хитлер, чийто труп не се знае къде е отишъл, нито дали наистина е умрял. Но, след като се знае, че Мусолини е мъртъв (и партизаните продължават да почитат площад „Лорето“ като магически момент на Освобождението), хората трябва да са готови за идеята, че един ден покойникът ще се появи отново — като преди и повече от преди, както се пее в песента. А закърпената пихтия няма как да я възкресиш. Но ето тук на сцената излиза оня досадник Лечизи.

— Май си спомням, нали той беше откраднал трупа на Дучето?

— Именно. Двайсет и шест годишен хлапак, последният защитник на Сало, целият в идеали и без никакви идеи. Иска да погребе подобаващо своя идол или да направи скандална реклама на надигащия се неофашизъм. Събира банда от безмозъчни типове като него и през една нощ на април 1946 година нахлува в гробището. Шепата нощни пазачи спят като заклани; той отива право при гроба, защото явно е получил информация от някого, изравя тялото, още по-разложено, отколкото когато е положено в ковчега — а е минала цяла година, представи си само какво е намерил — и преспокойно си го отнася, като ръси по пътеките на гробището тук парче разложена плът, там две фаланги. Пълен мърляч.