Умберто Еко - Нулев брой

В неделя сутринта, докато пътувахме в колата, в един момент Мая, която шофираше, отбеляза:

— Видя ли? Сега се руши, но преди години беше с разкошен керемиден цвят.

— Кое?

— Ъгловата къща, подминахме я току-що отляво.

— За бога, щом е била отляво, само ти си я видяла, оттук аз виждам само какво има вдясно. В тоя ковчег за бебета, за да видя какво има от твоето ляво, трябва да те прескоча и да се подам през прозореца. Да му се не види, не си ли даваш сметка, че не е имало как да я видя тази къща?

— Щом казваш — каза тя, все едно се правех на оригинален.

Тогава се наложи да ѝ обясня какъв е нейният недостатък.

— Стига де — отговори ми тя през смях. — Просто вече те чувствам като своя лорд-протектор и понеже ти вярвам, си мисля, че ти винаги мислиш същото като мен.

Това ме обезпокои. Не исках да си мисли, че мисля това, което мисли тя. Беше прекалено интимно.

Но в същото време бях обзет от някаква нежност. Чувствах Мая беззащитна, толкова, че да се скрие в своя вътрешен свят, без да иска да вижда това, което става в света на другите, който вероятно я беше наранил. И все пак, ако беше така, тя се доверяваше на мен, без да може, а може би и без да иска да влезе в моя свят, фантазираше си, че аз мога да вляза в нейния.

Когато влязохме в къщичката, бях смутен. Беше хубава, макар и спартанска. Беше началото на май и там горе все още беше хладно. Тя се зае да пали камината, а после, когато пламъците се разгоряха, стана и ме погледна щастливо с все още зачервено от огъня лице.

— Доволна съм — каза тя и това нейно доволство ме спечели.

— И аз съм… доволен — казах. После я хванах за раменете и почти без да се усетя я целунах и почувствах как се притисна в мен, крехка като врабче. Но Брагадочо не беше прав: имаше си гърди и ги почувствах, малки, но твърди. Песен на песните — като близначета от млада сърна.

— Доволна съм — повтори тя.

Направих последен опит:

— Нали знаеш, че бих могъл да съм ти баща?

— Какво хубаво кръвосмешение — каза тя.

Седна на леглото и изрита обувките от краката си. Може би Брагадочо беше прав, луда беше, но този жест ме накара да се предам.

Пропуснахме обяда. Останахме в леглото ѝ до вечерта и не ни хрумна да се връщаме в Милано. Бях уловен в капан. Струваше ми се, че съм на двайсет години или поне само на трийсет като нея.

— Мая — казах ѝ на сутринта, докато се връщахме, — трябва да продължим да работим със Симеи, докато не събера малко пари, после ще те отведа от този змиярник. Но потърпи още малко. След това ще видим, може да се преместим на южните острови.

— Не вярвам, но е хубаво да си го мисля, Туситала 13 13 Туситала е самоанска дума, означаваща „разказвач на приказки“. Това е името, което местните жители дават на писателя Робърт Луис Стивънсън, който прекарва последните си години на остров Уполу, Самоа. — Б.пр. . Засега, ако си до мен, ще изтърпя Симеи и ще правя хороскопите.

Петък, 8-и май

На сутринта на 5-и май Симеи изглеждаше развълнуван.

— Имам задача за някого от вас, да кажем Палатино, който засега е свободен. Сигурно сте чели, че през изминалите месеци — следователно тази новина е била прясна през февруари — един магистрат от Римини започнал следствие за управлението на някои домове за възрастни хора. Страхотна тема след случая с Пио Алберго Тривулцио. Никой от тези домове не принадлежи на нашия издател, но трябва да знаете, че той притежава други домове, пак на адриатическото крайбрежие. Не се знае дали някой път този магистрат от Римини няма да почне да си пъха носа и в делата на Командора. На нашия издател следователно ще му е приятно да види как може да се хвърли сянка на съмнение върху такъв любопитен съдия. Имайте предвид, че днес, за да се обори някакво обвинение, не е нужно да се доказва противното, достатъчно е да се дискредитира обвинителят. Така че ето ви името и фамилията на този тип, Палатино ще скочи до Римини с диктофон и фотоапарат. Вървете след този така почтен държавен служител, никой не е почтен сто процента, може да не е педофил, да не е убил баба си, да не е вземал подкупи, но все трябва да е направил нещо странно. Или пък, ако ми позволите израза, ще направим да изглежда странно това, което прави всеки ден. Палатино, използвайте въображението си. Ясно?

След три дни Палатино се върна с доста сочни новини. Фотографирал магистрата, докато той седял на пейка в някаква градинка и нервно пушел цигара след цигара, а в краката му имало десетина фаса. Палатино не знаеше дали това може да е интересно, но Симеи каза, че може, човек, от когото се очакват умереност и обективност, създава впечатление на невротик, а на всичкото отгоре и на безделник, който вместо да се поти над документите, се мотае по улиците. Палатино го беше снимал през витрината, докато яде в китайски ресторант. С пръчици.