Умберто Еко - Нулев брой

— А какво стана с баща ти?

— Умря от пиене, когато бях на тринайсет. За да се освободя от тези спомени, когато пораснах, се опитах да се хвърля на противниковата страна. През 68-а бях над трийсетгодишен, но си пуснах дълга коса, носех канадка и пуловер и се присъединих към една прокитайска общност. По-късно разбрах, че Мао е избил повече народ от Сталин и Хитлер взети заедно, а и че вероятно и сред прокитайците има внедрени провокатори от тайните служби. И се посветих само на журналистическата професия, за да търся заговори. Така се спасих (а имах опасни приятелства) да не ме сгащят по-късно червените терористи. Вече не вярвах в нищо, освен че зад гърба ни винаги има някой, който ни мами.

— А сега?

— А сега, ако този вестник потръгне, може би съм намерил място, където да вземат на сериозно някои от моите открития… В момента се занимавам с една история, която… Освен вестника може и книга да излезе от нея. А тогава… Но glissons, ще говорим пак, когато сглобя всички данни… Само че трябва да побързам, трябват ми пари. Жълтите стотинки, които ни плаща Симеи, все пак са нещо, но не стигат.

— За да живееш ли?

— Не, за да си купя кола. Очевидно ще я купя на лизинг, но и вноските трябва да се плащат. Освен това ми трябва веднага заради разследването.

— Извинявай, казваш, че искаш да изкараш пари с твоето разследване, за да си купиш кола, но имаш нужда от колата, за да направиш разследването.

— За да реконструирам много неща, трябва да пътувам, да ходя на различни места, може би да разпитвам хора. Без кола и вързан в редакцията всеки ден, ще трябва да реконструирам всичко по памет, да работя само в главата си. И това да ми беше единственият проблем.

— А какъв е истинският проблем?

— Виж сега, не че съм нерешителен, но за да разбера какво да трябва да се направи, трябва да свържа всички данни. Поотделно те не казват нищо, но в цялост ти позволяват да разбереш това, което не е било явно на пръв поглед. Трябва да се види онова, което се мъчат да скрият от теб.

— Говориш за разследването си?

— Не, говоря за избора на кола…

Рисуваше по масата с топнат във вино пръст, сякаш проследяваше като в седмичните списания за игри и кръстословици поредица точки, които трябва да свържеш, за да разбереш каква е фигурата.

— Колата трябва да е бърза и от определен клас, естествено не търся някоя утилитарна кола. За мен или предно предаване, или нищо. Мислех си за „Ланча Тема“ турбо с шестнайсет клапана, от най-скъпите е, почти шейсет милиона. Бих могъл и да опитам, двеста трийсет и пет километра в час и ускорява за седем цяло и две. Почти максимумът.

— Скъпа е.

— Да де, но трябва да открия какво крият от мен. Когато не лъжат, автомобилните реклами премълчават. Стига да погледнеш техническите характеристики в специализираните издания и разбираш, че е широка сто осемдесет и три сантиметра.

— Това лошо ли е?

— И ти не си забелязал, че в разните реклами винаги дават дължината, която със сигурност е важна за паркирането или за престижа, но рядко дават ширината, която е фундаментална, ако гаражът ти е малък или ако мястото ти за паркиране е още по-тясно, да не говорим пък когато обикаляш като луд, за да намериш къде да се пъхнеш. Ширината е фундаментална. Трябва да се ориентираш под сто и седемдесет сантиметра.

— Предполагам, че се намират такива.

— Разбира се, но в кола сто и седемдесет сантиметра е тясно — ако има някой до тебе, нямаш място за десния лакът. Освен това липсват удобствата на широките коли, които имат много копчета на разположение на дясната ръка близо до скоростния лост.

— И какво?

— Трябва да внимаваш таблото да е достатъчно богато и да има копчета на волана, за да не ти трябват джаджите за дясната ръка. И ето че идентифицирах „Сааб 900“ турбо, сто шейсет и осем сантиметра, максимална скорост двеста и трийсет и слизаме на петдесет милиона.

— Това е твоята кола.

— Да, но в едно ъгълче ти казват, че ускорението е осем цяло и петдесет, а идеалното е поне седем като на „Роувър 220“ турбо, четирийсет милиона, ширина сто шейсет и осем, максимална скорост двеста трийсет и пет и ускорение шест цяло и шест, направо болид.

— Значи трябва да се ориентираш натам…

— Не, защото чак на края на техническите характеристики споменават, че е висока сто трийсет и седем сантиметра. Твърде ниска за едър човек като мен, почти само за млади пичове, които се правят на спортисти, докато ланчата е сто четирийсет и три, а саабът е сто четирийсет и четири и там влизаш като господар. А и ако си младок, не четеш техническите данни, които са като противопоказанията на лекарствата в листовките, написани с дребен шрифт, за да ти убегне фактът, че ако пиеш лекарството, ще пукнеш на другия ден. Роувърът 220 тежи само хиляда сто осемдесет и пет килограма — малко е, ако се блъснеш в ТИР, ставаш на кайма, човек трябва да се ориентира към по-тежки коли със стоманено подсилване, не чак волво, която е като танк, но е прекалено бавна, но поне „Роувър 820 TI“, към петдесет милиона, двеста и трийсет километра в час и хиляда четиристотин и двайсет килограма.