Дона Тарт - Щиглецът

Сипах си безмълвно още водка, въпреки че всъщност не биваше да продължавам да пия. Тази история с Котку ме озадачаваше допълнително, защото — както ме бе уведомил самият Борис с недвусмислени нотки на гордост — Котку вече си имаше гадже: някакъв двайсет и шест годишен тип на име Майк Макнат, който имал мотор и работел за фирма, занимаваща се с почистване на басейни.

— Чудесно — бях казал малко по-рано, когато Борис ми беше съобщил тази новина. — Трябва да го докараме тук да помага с почистването.

Беше ми омръзнало да се грижа за басейна — задача, която се падаше почти изцяло на мен — особено защото препаратите, които Ксандра носеше у дома, никога не бяха от подходящия вид или в необходимото количество.

Борис избърса очи с опакото на ръката си.

— Положението е сериозно, Потър. Струва ми се, че тя се бои от него. Иска да скъса с него, но я е страх. Опитва се да го убеди да постъпи в армията.

— Ти по-добре внимавай този тип да не ти вдигне мерника.

— На мен? — той изпръхтя презрително. — Аз се безпокоя за нея! Толкова е мъничка! Тежи осемдесет и един фунта!

— Да, да — Котку твърдеше, че страда от „гранична форма на анорексия“ и винаги можеше да изкара от равновесие Борис с твърденията си, че не е яла нищо цял ден.

Борис ме перна отстрани по главата.

— Прекалено много време седиш тук сам — каза той, отпусна се до мен и потопи крака в басейна. — Ела довечера у Котку. И доведи някого.

— Като например…?

Борис сви рамене.

— Какво ще кажеш за онази оперена блондинка, подстриганата като момче, до която седиш в час по история? Плувкинята?

— Хадли? — поклатих глава. — Няма начин.

— Да! Ще стане! Защото тя е навита! Абсолютно сигурно ще дойде!

— Вярвай ми, това не е добра идея.

— Аз ще я попитам от твое име! Хайде де. Тя се държи приятелски с теб, все бърбори. Да й се обадим ли?

— Не! Не е в това… престани — казах, дръпвайки го за ръкава, когато той понечи да стане.

— Не ти стиска!

— Борис — той вече вървеше към къщата, за да се обади по телефона. — Недей. Говоря сериозно. Тя няма да дойде.

— И защо?

Предизвикателният му тон ме подразни.

— Наистина ли искаш да знаеш? Защото… — канех се да кажа „Защото Котку е курва“, което беше самата истина, но вместо това казах: — Виж какво, Хадли е в списъка на отличниците, нали разбираш. Надали ще поиска да кисне у Котку.

— Какво? — Борис се завъртя рязко назад, възмутен. — Тази кучка! Какво е казала?

— Нищо. Просто…

— О, да, казала е! — той се връщаше бързо към басейна. — По-добре ще е да ми кажеш.

— Хайде, стига, нищо няма. Успокой се, Борис — допълних, когато видях колко беше гневен. — Котку е много по-голяма. Дори не са в един випуск.

— Чипоноса мръсница! Какво й е направила Котку?

— Успокой се — погледът ми падна върху бутилката водка, която, осветена от един чист, бял слънчев лъч, приличаше на светла сабя. Той беше пил прекалено много, а последното, което исках, беше да се скараме. Но аз самият бях прекалено пиян, за да намеря някаква смешна или непринудена реплика, с която да го отклоня от темата.

Много други, по-свестни момичета на нашата възраст харесваха Борис — и най-вече Сафи Касперсен, която беше датчанка, говореше английски с префинен британски акцент, изпълнявала беше малка роля в една от постановките на „Сирк дю Солей“ и беше много подчертано най-красивото момиче от випуска. Сафи учеше с нас английски за напреднали (беше говорила в час интересни неща за „Сърцето е самотен ловец“) и въпреки че я имаха за надменна, тя харесваше Борис. Беше ясно за всички. Смееше се, когато той се шегуваше, гледаше го в захлас, когато се озоваваха в една дискусионна група, и разговаряше ентусиазирано с него из коридорите — а Борис й отговаряше също така оживено, жестикулирайки по своя руски маниер. И все пак — кой знае защо — тя като че ли никак не го привличаше.

— Но защо? — питах го. — Тя е най-красивото момиче от випуска ни.

Винаги бях смятал, че датчаните са високи и руси, но Сафи беше дребна брюнетка, приличаше на излязла от приказка и това нейно качество се подчертаваше от блещукащия сценичен грим на професионално направената нейна снимка, която бях виждал.

— Хубава е, да. Но не е много секси.

— Борис, тя е страхотно секси. Да не си откачил?

— Е, освен това прекалено много се старае — каза Борис и седна до мен с бира в ръка, посягайки с другата да вземе цигарата от мен. — Прекалено е благонадеждна. Непрекъснато учи или репетира, все такива неща. Котку — той издиша облак дим и ми върна цигарата, — тя е като нас.