Дона Тарт - Щиглецът

— Ох! Майната ти! — извика Борис и се търколи на една страна, потривайки с пръсти челюстта си. — Това пък защо го направи?

— Надявам се да те заболи — отвърнах. — Къде е тази трева?

Не разговаряхме повече за любовните интереси на Борис, поне този ден не, но след няколко дни, когато излязох от час по математика, го видях надвесен над същото момиче при шкафчетата. Борис не беше особено висок за възрастта си, но момичето беше много дребно, независимо от това, че изглеждаше много по-голяма от нас; с плоски гърди, кльощави бедра, високи скули, с триъгълно лице с остри черти и мазна кожа. Пиърсинг на носа. Черна тениска без ръкави. Белещ се черен лак на ноктите; черна коса с оранжеви кичури; безизразни, светли, синьозеленикави очи, силно подчертани с черен молив. Тя несъмнено беше яка — дори суперяка; но погледът, който плъзна по мен, будеше тревога, у нея имаше нещо, което напомняше на заядлива сервитьорка в закусвалня или злонравна детегледачка.

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Борис, когато ме настигна след училище.

Свих рамене.

— Бива я, струва ми се.

— Струва ти се?

— Е, Борис — ами тя изглежда горе-долу на двайсет и пет.

— Знам! Това е супер! — отвърна той като в шемет. Осемнайсетгодишна! И прилича на пълнолетна! Няма проблем да купува пиене! Пък и цял живот е живяла в този щат, знае на кои места не проверяват дали си пълнолетен.

Хадли, бъбривката, която носеше яке в цветовете на училището и седеше до мен в час по американска история, сбръчка нос, когато я попитах за харесваното от Борис по-голямо момиче.

— Тази ли ? — каза тя. — Пълна курва. — По-голямата сестра на Хадли, Джан, била в един клас с Кайла, Кайли или както там й беше името. — Чувах, че майка й била направо професионална проститутка. Приятелят ти да внимава да не си лепне някоя болест.

— Брей — казах, стъписан от ожесточението й, макар че всъщност може би не трябваше да бъда. Хадли, дъщеря на военен, беше в плувния отбор на училището и пееше в училищния хор; имаше нормално семейство с трима братя и ваймаранер на име Гретхен, беше си го донесла от Германия, а баща й й се караше, ако закъснееше след определения от него час.

— Не се занасям — каза Хадли. — Прави го с гаджетата на други момичета — и със самите момичета, изобщо с когото й падне. При това, струва ми се, пуши трева.

— О! — отвърнах. Нито едно от изредените обвинения не беше в моите очи задължително основание да не харесвам Кайли или нещо подобно, особено като се вземе предвид, че през последните месеци двамата с Борис се бяхме посветили сериозно на пушенето на трева. Но онова, което ме притесняваше — и то много — беше начинът, по който Котку (ще продължа да я наричам с прякора, който й бе дал Борис, защото вече не помня истинското й име) с внезапната си намеса практически бе придобила пълна власт над Борис.

Първоначално беше зает в петъчните вечери. После — през целия уикенд, при това не само вечер, но и през деня. Много скоро вече говореше само за нея — Котку това, Котку онова, и докато се усетя, ние двамата с Попър вечеряхме и гледахме телевизия сами.

— Не е ли удивителна? — попита ме отново Борис, след като я беше довел за първи път у нас — вечерта се оказа крайно неуспешна, просто и тримата се надрусахме така, че почти не можехме да се движим, а после двамата се търкаляха на дивана долу, докато аз седях на пода с гръб към тях и се опитвах да се съсредоточа върху филма „До краен предел“, който повтаряха по телевизията. — Какво ще кажеш?

— Ами, как да кажа… — какво очакваше да чуе той от мен? — Тя те харесва, няма спор.

Той се размърда неспокойно. Седяхме отвън, при басейна, въпреки че беше прекалено хладно и ветровито, за да плуваме.

— Не, наистина! Какво мислиш за нея? Кажи ми истината, Потър — настоя той, когато аз се поколебах.

— Не знам — казах неуверено, а после — защото той продължаваше да се взира в мен, допълних: — Честно? Наистина не знам, Борис. Вижда ми се малко безразсъдна.

— Така ли? Това лошо ли е?

В тона му се долавяше искрено любопитство — не беше нито гневен, нито саркастичен.

— Е — казах стъписан, — може и да не е.

Борис, зачервен от водката, постави ръка на сърцето си.

— Обичам я, Потър. Наистина. Това е най-истинското нещо, което се е случвало през живота ми.

Почувствах се толкова неловко, че извърнах очи.

— Малка кльощава вещица! — той въздъхна щастливо. — Когато я прегърна, усещам костите й, лека е като перце. — Озадачаваше ме това, че Борис явно харесваше Котку заради много от нещата, които аз намирах за обезпокоителни: това нейно дръгливо тяло на улична котка, за нейната настоятелна, жалка зрелост. — И е толкова смела и умна, с такова голямо сърце! Искам само да се грижа за нея и да я пазя от онзи тип, Майк, нали знаеш?