Дона Тарт - Щиглецът

В последвалото изненадано мълчание се чу как в кухнята гръмна шампанско, после избухна смях. Тъкмо бе минало полунощ: от две минути вече беше Коледа. После баща ми се облегна назад на стола си и се разсмя.

— Весела Коледа! — извика той, извади от джоба си кутия с някакво бижу и я плъзна по масата към Ксандра, и две купчинки двайсетдоларови банкноти (По петстотин долара! На всеки!), които побутна по масата към Борис и към мен. И въпреки че през тази нощ в контролираната температура на казиното, където нямаше часовници, думи като „ден“ и „Коледа“ звучаха доста безсмислено, сред силния звън на чашите представата за щастие като че ли вече не изглеждаше толкова фатална и обречена.

През следващата година бях толкова зает с опити да пропъждам от мислите си спомените за Ню Йорк и предишния ми живот, че почти не забелязвах как минава времето. Дните се редяха еднакви, без смяна на сезони, под палещите лъчи на слънцето: сутрешен махмурлук в автобуса за училище, гърбовете ни — болезнено зачервени, защото сме заспали край басейна, острата петролна миризма на водката и мирисът на мокро куче и хлор, който постоянно се носеше от Попър. Борис ме учеше да броя, да питам за пътя и да предлагам питие на руски, също така търпеливо, както ме бе учил да псувам. „Да, моля, с удоволствие.“ „Благодаря ви, много мило от ваша страна.“ „Говорите ли вы по английский?“ Говорите ли английски? „Я немного говорю по-русски“. Говоря малко руски.

И зиме, и лете, през деня грееше ослепително слънце; пустинният въздух изгаряше ноздрите ни и дращеше пресъхналите ни гърла. Всичко беше смешно; всяко нещо ни караше да избухваме в смях. Понякога, точно преди залез, когато небесната синева започваше да преминава във виолетово, виждахме необуздани, обрамчени с електрикови тонове златистобели облаци, като от картина на Максфийлд Париш, да се търкалят над пустинята — като Божественото откровение, повело мормоните на запад. „Говорите медленно“, казвах, говорете бавно, и „Повторите, пожалуйста“. Повторете, моля. Но ние до такава степен бяхме настроени на еднакви честоти, че нямаше нужда да говорим, ако не ни се искаше; знаехме как да се докараме взаимно до истеричен пристъп на смях само с повдигане на вежда или изкривяване на устни. Нощем седяхме с кръстосани крака на пода, оставяйки мазни отпечатъци от пръсти по учебниците си. Благодарение на хранителния си режим изглеждахме болни от недохранване, по краката и ръцете ни се появяваха светлокафяви петна — недостиг на витамини, каза медицинската сестра в училище, направи и на двама ни по една болезнена инжекция в задника и ни даде шарени бурканчета с желирани детски витамини. („Боли ме задникът“, каза Борис, потривайки се отзад, и започна да ругае металните седалки на училищния автобус.) От многото плуване бях в лунички от глава до пети; в косата ми (която никога след това не е била толкова дълга) имаше кичури, изсветлели от химикалите в басейна, и общо взето се чувствах добре, макар че все още чувствах в гърдите си тежест, която никога не изчезваше, и зъбите ми бяха почнали да се развалят от многото сладкиши и бонбони, които ядяхме. Като изключим това, бях добре. И така времето минаваше доста щастливо; но после — малко след петнайсетия ми рожден ден — Борис се запозна с едно момиче на име Котку; и всичко се промени.

Името Котку я правеше по-интересна, отколкото беше всъщност; но това не беше истинското й име, а само галено прозвище („сладурче“ на полски), което й бе измислил Борис. Фамилното й име беше Хъчинс; а истинското й собствено име беше нещо от рода на Кайли или Кийли или Кейли; освен това бе прекарала целия си живот в Кларк Каунти, Невада. Въпреки че ходеше в същото училище като нас и беше само с една година напред, беше много по-голяма — от мен беше по-голяма с цели три години. Очевидно Борис й беше хвърлил око от доста време, но аз не я бях забелязал до онзи следобед, когато той се тръшна на пода до леглото ми и заяви:

— Влюбен съм.

— О, така ли? И в кого?

— Онова гадже от групата, в която изучаваме гражданско образование. Оная, от която купих малко трева. Искам да кажа, тя при това е на осемнайсет, представи си! Боже, колко е красива !

— Имаш трева?

Той замахна на шега и ме удари по рамото; знаеше къде ми е най-слабото място, точно под лопатката — можеше да ме накара да изпищя, ако забиеше пръсти там. Но аз не бях в настроение и го ударих силно.