Дона Тарт - Щиглецът

Мисълта за предстоящите празници ме потискаше, макар че Борис приемаше нещата с безразличие.

— Всичко това е за малките деца — каза той презрително, облегнал се на лакти в леглото ми. — Елха, играчки. Ние ще си направим собствен праздник на Бъдни вечер. Какво ще кажеш?

— „Праздник“?

— Ами разбираш ли, нещо като празничен купон. Не истинска бъднивечерска трапеза, просто една хубава вечеря. Ще сготвим нещо хубаво — може да поканим баща ти и Ксандра. Мислиш ли, че ще искат да вечерят с нас?

За мое голямо учудване баща ми — и дори Ксандра — изглежда бяха във възторг от тази идея (подозирам, че в случая с баща ми това се дължеше на факта, че думата „праздник“ му доставяше удоволствие, и той обичаше да кара Борис да я казва). На двайсет и трети двамата с Борис отидохме на пазар, с истинските пари, които баща ми ни беше дал (за щастие, защото супермаркетът, в който ходехме обикновено, беше прекалено пълен с хора, пазаруващи за празниците, за да можем да крадем спокойно), и се прибрахме у дома с картофи, пиле, куп неапетитни на вид продукти (кисело зеле, гъби, грах, сметана) за някакво полско празнично ястие — Борис твърдеше, че знаел как се приготвя; купихме и черни хлебчета (Борис настояваше за черен хляб; казваше, че белият бил съвсем неподходящ за това ястие); половин килограм масло; туршия и някакви коледни сладкиши.

Борис беше обявил, че вечерята ще започне, когато на небето се появи първата звезда — Витлеемската. Само че ние бяхме свикнали да готвим за себе си, а не за други, и съответно се забавихме. На Бъдни вечер, към осем часа вечерта, киселото зеле беше готово, а пилето (което готвехме според инструкциите на опаковката) трябваше да е готово след десет минути, когато баща ми — подсвирквайки „Deck the Halls“ 97 97 „Окичете залите“ — традиционна коледна песен. — Б.пр. — се появи и потропа развеселено с кокалчетата на пръстите си по един от кухненските шкафове, за да привлече вниманието ни.

— Хайде, момчета! — каза той. Лицето му беше зачервено и лъснало, говореше много бързо и отсечено, с напрегнат тон, който познавах отлично. Беше облякъл един от старите си, елегантни нюйоркски костюми на „Долче и Габана“, но нямаше вратовръзка, яката на ризата му беше разкопчана. — Вървете да се срешите и да се поизлъскате малко. Ще заведа всички на вечеря. Нямаш ли някакви по-прилични дрехи, Тио? Не може да нямаш.

— Но… — изгледах го с безпомощен гняв. Това беше типично за баща ми — да се появи наперено отнякъде и да промени плановете в последния момент.

— Е, хайде де. Пилето може да почака. Нали? Сигурен съм, че може — говореше като картечница. — Може да приберете и останалите неща в хладилника. Ще го изядем утре, на коледния обяд — нали още ще бъде „праздник“? Или само Бъдни вечер е „праздник“? Бъркам ли нещо? Е, добре, тогава ще празнуваме нашия… Коледен ден. Нова традиция. Вчерашното ядене така или иначе е по-вкусно. Слушайте, ще бъде фантастично . Борис — той вече извеждаше Борис вън от кухнята, — кой номер ризи носиш, другарю? Не знаеш? Имам едни стари ризи от „Брук Брадърс“, би трябвало да ти ги дам всъщност всичките, не ме разбирай погрешно, ризите са страхотни, сигурно ще ти стигат до коленете, но пък на мен яките са ми малко тесни, а ако запретнеш ръкавите, ще изглеждат чудесно…

Въпреки че живеех в Лас Вегас вече почти половин година, за четвърти или пети път се озовавах на „Стрип“ — а Борис (когото движението по нашата малка орбита между училището, мола и дома удовлетворяваше напълно) практически изобщо не беше стъпвал в истинския Вегас. Зяпахме удивени неоновите водопади, електрическата светлина, грееща, пулсираща, лееща се и бълбукаща навсякъде около нас, а вдигнатото нагоре лице на Борис ставаше ту червено, ту златно в безумния порой от светлини.

Когато влязохме в хотел „Венишън“, видяхме истински канал, с истинска, миришеща на химически препарати вода, по която плаваха гондоли, оперни певци в сценични костюми пееха Stille Nacht и Ave Maria под изкуствено небе. Двамата с Борис се тътрехме, обзети от неловкост, чувствахме се зле облечени, влачехме крака, прекалено зашеметени, за да възприемем всичко това. Баща ми беше резервирал маса в един луксозен италиански ресторант, чиито стени бяха покрити с дъбова ламперия — аванпост на по-прочутия ресторант със същото име в Ню Йорк.

— Поръчвайте всичко, каквото ви се иска — каза баща ми, издърпвайки стол, за да седне Ксандра. — Аз черпя. Отпуснете му края.