Дона Тарт - Щиглецът

— Моля?

— Веднъж се опитах да го убия. Наистина! — допълни той, като забеляза как го гледам. — Опитах се.

— Не ти вярвам.

— Не, вярно е — каза той примирено. — Това ме кара да се чувствам много зле. През последната ни зима в Украйна го подмамих да излезе навън — беше толкова пиян, че го направи. А после заключих вратата. Мислех, че със сигурност ще умре в снега. А сега трябва да съм доволен, че не умря, нали? — той избухна в силен смях. — В противен случай щях да си вися в Украйна, Боже мили. И да се храня от контейнерите за боклук. Да спя по гарите.

— Какво стана тогава?

— Не знам. Не беше достатъчно късно през нощта. Някой го беше видял и го прибрал с кола — предполагам, че е била някоя жена, кой знае? Така или иначе, тогава беше продължил да пие, успя да се прибере след няколко дни — за мой късмет не помнеше какво беше станало! Вместо това ми донесе футболна топка и каза, че занапред ще пие само бира. Издържа около месец.

Потърках едното си око зад очилата.

— А какво смяташ да кажеш в училище?

Той отвори бирата.

— Моля?

— Е, искам да кажа — следата от удар по лицето му имаше цвят на сурово месо. — Нали хората ще питат.

Той се ухили и ме смушка с лакът.

— Ще им кажа, че ти си го направил.

— Не, сериозно.

— Говоря сериозно.

— Борис, това не е смешно.

— О, хайде де. Футбол, скейтборд — черната му коса падаше като сянка пред лицето му и той я отметна назад. — Нали не искаш да ме отведат оттук?

— Така е — казах, след неловка пауза.

— Защото иначе — Полша — той ми подаде бирата. — Мисля, че там ще бъде. Там ще ме депортират. Въпреки че в Полша — той се разсмя внезапно, едно изненадващо излайване — е по-добре, отколкото в Украйна, Божичко!

— Не могат да те върнат там, нали?

Той погледна смръщено ръцете си, които бяха мръсни, краищата на ноктите му бяха червени от кръв.

— Не — каза той ожесточено. — Защото преди това ще се самоубия.

— О, хлип, хлип, хлип!

Борис постоянно заплашваше, че ще се самоубие по една или друга причина.

— Говоря истината! По-добре да умра. Предпочитам да съм мъртъв.

— Не, не предпочиташ.

— Да, предпочитам! Зимата — нямаш представа каква е там. Дори въздухът е ужасен. Навсякъде сив бетон, а вятърът…

— Е, все някога сигурно идва лято.

— О, Господи! — той взе от мен цигарата, дръпна силно от нея, и издиша струя дим към тавана. — Комари. Смрадлива кал. Всичко мирише на мухъл. Бях толкова гладен и самотен — наистина, понякога ме мъчеше такъв глад, сериозно, че отивах на брега на реката и се питах дали да не се удавя.

Главата ме болеше. Дрехите на Борис (всъщност моите дрехи) се въртяха в сушилнята. Навън слънцето грееше ярко и жестоко.

— За теб не знам — казах, поемайки цигарата от него, — но аз имам нужда от някаква истинска храна.

— Какво да правим тогава?

— Трябваше да идем на училище.

— Хм — Борис вече беше обяснил, че ходи на училище, защото и аз ходя, и защото няма какво друго да се прави.

— Не, сериозно. Трябваше да отидем. Днес в менюто има пица.

Борис изкриви лице в гримаса на искрено съжаление.

— Да му се не види. — Училището имаше и друга страна — там поне ни хранеха. — Сега вече е много късно.

Понякога нощем се будех разплакан. Най-лошата страна на експлозията беше, че я носех в тялото си — горещината, разтърсващата до кости ударна вълна. В сънищата ми винаги имаше два пътя, по които можех да изляза оттам — един светъл и един тъмен. Налагаше се да избера тъмния, защото по светлия беше много горещо и се виждаше как трептят пламъци. Но на тъмния път бяха труповете.

За щастие Борис никога не се стряскаше и никога не проявяваше раздразнение, когато го будех, като че ли идваше от свят, в който в един среднощен вопъл от мъка няма нищо толкова необичайно. Понякога той вземаше Попчик — който хъркаше пред леглото ни — и го поставяше, като отпусната, сънлива купчинка — на гърдите ми. Така закотвен — чувствайки топлината на телата им край мен — аз лежах, броях на испански или се опитвах да си припомня всички думи, които знаех на руски (повечето нецензурни), докато не заспях отново.

Когато бях току-що пристигнал във Вегас, се опитвах да се почувствам по-добре, представяйки си, че майка ми е още жива и че животът й тече съгласно обичайната нюйоркска рутина — разменя по някоя дума с портиерите, купува си кафе и мъфин от закусвалнята, чака на перона „шестицата“, застанала до сергията за вестници. Но не успях да поддържам дълго тази илюзия. Сега, когато заравях лице в чужда възглавница, която изобщо не миришеше на нея, нито пък на дома, мислех за апартамента на семейство Барбър на Парк Авеню или, понякога, за къщата на Хоуби в Гринич Вилидж.