Дона Тарт - Щиглецът

„Съжалявам, че баща ти е разпродал вещите на майка ти. Ако ми беше казал, можеше аз да купя някои от тях и да ги запазя за теб. Когато сме натъжени — поне с мен е така — може да ни подейства успокояващо докосването до познати предмети, допирът на нещата, които не се променят.

Твоите описания на пустинята — този океан от безкрайна, ослепителна светлина — звучат ужасно, но са и много красиви. Може би има нещо добро и в онази недокоснатост и пустота. Светлината на далечното минало е различна от светлината на днешния ден и все пак тук, в тази къща, на всяка крачка нещо ми напомня за миналото. Но когато си мисля за теб, имам чувството, че си отплавал с кораб по море — надалеч в една чужда, сияйна далечина, където няма пътища, а само звезди и небе.“

Това писмо пристигна, пъхнато в старо издание на „Вятър, пясък и звезди“ 95 95 Заглавие на английския превод на „Земя на хората“, Антоан дьо Сент Екзюпери. — Б.пр. на Сент-Екзюпери, което четях и препрочитах. Държах писмото в книгата, където постепенно ставаше все по-изпомачкано и мръсно от постоянно четене.

Борис беше единственият човек във Вегас, на когото бях разказал как загина майка ми — за негова чест може да се каже, че той прие описанието с лекота; в собствения си живот бе преживял толкова хаос и насилие, че разказът ми като че ли изобщо не го шокира. Беше виждал големи експлозии в мините около Бату Хиджау 96 96 Медна и златна мина на индонезийския остров Сумбава. — Б.пр. и други места, за които никога не бях чувал, където работел баща му, и — без да познава подробностите — беше в състояние да направи доста точни предположения за типа експлозиви, които са били използвани. Колкото и да беше бъбрив, у него имаше и някаква потайност, и аз му вярвах, че няма да разкаже нищо никому, без да се налага да го моля за това. Може би защото самият той беше без майка и се беше привързвал силно към хора като Бами, „асистента“ на баща му, Евгений, и Джуди, жената на собственика на кръчмата в Кармиуолог — той не намираше нищо странно в моята привързаност към Хоуби.

— Хората обещават да пишат, а не пишат — каза той веднъж, когато седяхме в кухнята и гледахме последното писмо от Хоуби. — А този приятел ти пише постоянно.

— Да, той е мил човек.

Бях се отказал от опитите си да обясня на Борис що за човек бе Хоуби: да опиша къщата, работилницата, обичая му да изслушва внимателно, което толкова го отличаваше от моя баща, и най-вече създаваната от него приятна духовна атмосфера — мъглива, есенна; мекия, дружелюбен микроклимат, благодарение на който в негово присъствие се чувствах уютно и в безопасност.

Борис бръкна с пръст в отворения буркан с фъстъчено масло на масата между нас и го облиза. Беше започнал да харесва фъстъченото масло, което (както и бонбоните „маршмалоу“) не се намирало лесно в Русия.

— Стар педал, а? — попита той.

Бях слисан.

— Не — отвърнах бързо; а после: — Не знам.

— Няма значение — каза Борис и ми подаде буркана. — Познавам някои много мили дърти педали.

— Струва ми се, че не е — казах колебливо.

Борис сви рамене.

— На кого му пука? Нали се държи добре с теб? Никой от нас не намира достатъчно доброта в този свят, така ли е?

Борис бе започнал да харесва баща ми, и той му отговаряше със същото. Той разбираше по-добре от мен как баща ми си изкарва прехраната; и макар да знаеше, без някой да му го е обяснявал, че трябва да не припарва до баща ми, когато той губи, той знаеше също и че баща ми има нужда от нещо, което аз нямах желание да му дам: а именно публика, когато му вървеше и печелеше постоянно, когато крачеше из кухнята, нагълтал се със стимуланти и неадекватен от недоспиване, и търсеше някой да изслуша разказите му и да го похвали, че се е справил прекрасно. Когато го чуехме долу, оживен и главозамаян от някоя печалба — блъскаше се възторжено в предметите и вдигаше много шум — Борис оставяше книгата си и слизаше долу, където седеше и търпеливо слушаше досадните възстановки на вечерта, прекарана на масата за бакара, които правеше баща ми — той описваше играта карта по карта, а после често се прехвърляше към мъчителни (за мен) спомени за сходни триумфи, чак до студентските му години и провалената актьорска кариера.

— Не си ми казвал, че баща ти е играл в киното! — заяви веднъж Борис, връщайки се горе с чаша вече изстинал чай.

— Не е участвал в много филми — май само в два.

— Ама разбираш ли, онзи — той е наистина голям филм — онзи, полицейския, за корумпираните ченгета, как се казваше?