Дона Тарт - Щиглецът

— Вече е по-добре, а?

— Майната ти! Да не си посмял да говориш с мен.

— Пада ти се. Нали ти казах да не се моткаш с тази чаша?

— Кой, аз?

— Не помниш, нали? — той докосна с език горната си устна, за да провери дали не е започнала да кърви отново. Сега, когато беше без риза, се виждаха изхвръкналите му ребра, следите от побои и обрив от горещина високо горе на гърдите. — Беше много лоша идея да оставяш тази чаша на пода. Лош късмет! Казах ти да не я оставяш там! Докара ни уроки!

— Не беше необходимо да я изливаш на главата ми — казах, търсейки пипнешком очилата си, и се пресегнах да взема първия попаднал ми слип от общата купчина мръсно бельо на пода.

Борис стисна с два пръста горната част на носа си и се засмя.

— Просто се опитвах да ти помогна. Едно малко питие ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да бе, много благодаря.

— Вярно е. Ако не го повърнеш. Главоболието ще ти мине като по вълшебство. Баща ми не е от хората, склонни да помагат, но това е нещо полезно, което знам от него. Най-хубаво от всичко е една добра, изстудена бира — ако има.

— Ей, я ела тук — казах аз. Стоях на прозореца и се взирах надолу, към басейна.

— Мхм?

— Ела да погледнеш. Искам да видиш това долу.

— Просто ми го опиши — измърмори Борис, без да помръдне. — Не ми се става.

— Най-добре ще е да станеш — картината на долния етаж беше такава, сякаш там се бе разиграло убийство. Следа от кървави капки водеше по каменните плочи към басейна. Обувки, джинси, една окървавена риза, бяха безредно разпилени наоколо. Една от протритите обувки на Борис лежеше на дъното в дълбоката част на басейна. И което беше по-лошо — голямо петно от повръщано плуваше като мазна пяна в плитката вода край стъпалата.

Накрая, след няколко не особено ентусиазирани опита да почистим басейна с вакуумната машина, се озовахме седнали в кухнята, на бара, пушехме от татковия „Вайсрой“ и разговаряхме. Наближаваше обяд — беше прекалено късно, излишно бе дори да обмисляме дали да отидем на училище. Борис — раздърпан, с безумен вид, с риза, разпрана и провиснала от едното му рамо, тръшкаше вратите на шкафовете и се оплакваше горчиво, че нямало чай — беше направил отвратително кафе по руски маниер, като го свари с утайката в една тенджерка на печката.

— Не, не — каза той, когато аз си сипах в една чаша с нормални размери. — Много е силно, пие се в много малка чаша.

Опитах го и изкривих лице.

Той натопи пръст в кафето и го облиза.

— Не би било зле, ако имаше бисквити.

— Сигурно се шегуваш.

— А хляб с масло? — попита той с надежда.

Смъкнах се от плота — много предпазливо, защото главата ме болеше — и започнах да търся, докато не попаднах на едно чекмедже, пълно с пликчета захар и пакети тортиля чипс, които Ксандра бе взела от бюфета на бара и бе донесла у дома.

— Побъркана работа — казах, загледан в лицето му.

— Кое?

— Това, което направи баща ти.

— Това не е нищо — измънка Борис и извъртя глава настрана, за да може да напъха цяло парче чипс в устата си. — Веднъж ми счупи ребро.

След дълго мълчание, защото не ми дойде на ум какво друго да кажа, отбелязах:

— Не е много страшно да ти счупят ребро.

— Не, но боли. Ето, това — той издърпа нагоре ризата си и ми го показа.

— Стори ми се, че ще те убие.

Той побутна с рамо рамото ми.

— Е, аз го предизвиках умишлено. Озъбих му се. За да можеш да измъкнеш Попчик. Виж, всичко е наред — каза той със снизходителен тон, защото продължавах да не откъсвам поглед от него. — Снощи беснееше с пяна на устата, но когато ме види, ще съжали.

— Може би трябва да останеш тук известно време.

Борис се облегна назад, подпирайки се на ръце, и ми се усмихна пренебрежително.

— Няма за какво да се тръшкаш толкова. Той изпада понякога в депресия, това е всичко.

— Ха! — в старите дни, преминали под знака на „Джони Уокър“ с черния етикет — когато повръщаше по ризата си, и вбесените му колеги звъняха по телефона у нас — баща ми (понякога облян в сълзи), обясняваше своите пристъпи на ярост с „депресия“.

Борис се разсмя — изглеждаше искрено развеселен.

— И какво? Ти понякога не се ли натъжаваш?

— Той трябва да бъде изпратен в затвора, задето ти причинява това.

— О, моля те — лошото кафе омръзна на Борис и той се упъти към хладилника, за да търси бира. — Баща ми има лош характер, безспорно, но ме обича. Когато напусна Украйна, можеше да ме остави при една съседка. Така стана с приятелите ми Макс и Серьожа — Макс заживя на улицата. Освен това, ако гледаме така на нещата, аз самият би трябвало да бъда в затвора.