Дона Тарт - Щиглецът

Борис продължаваше да ме дърпа напред.

— Хайде!

Двамата затичахме надолу по тъмната улица, обувките ни шляпаха по асфалта, докато най-сетне гласът на баща му не заглъхна.

— Да му се не види — казах, забавяйки крачка, когато завихме зад един ъгъл. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, виеше ми се свят; Попър скимтеше и се боричкаше, за да се освободи, а когато го оставих на асфалта, той започна да препуска в кръг около нас. — Какво става?

— О, нищо — каза Борис, с неразбираемо бодър тон и избърса носа си, издавайки влажен, смъркащ звук. — „Буря в чаша вода“, така казваме в Полша. Просто не беше на себе си.

Наведох се напред, подпрял ръце на коленете си, в опит да си поема дъх.

— Не беше на себе си от гняв или от пиене?

— И от двете. За щастие не видя Попчик, иначе… не знам какво щеше да стане. Той смята, че кучетата трябва да стоят отвън. Ето — каза той, вдигайки нагоре една бутилка водка, — виж какво има тук! Измъкнах я, докато излизах.

Помирисах кръвта по него, преди да я видя. Лунният сърп не беше много голям, но все пак светлината беше достатъчна, за да мога да виждам — и когато застанах пред него и го погледнах право в лицето, разбрах, че от носа му се лее кръв и ризата му е потъмняла от нея.

— Майчице! — казах, все още задъхан. — Добре ли си?

— Хайде да отидем на детската площадка, за да се посъвземем — каза Борис. Лицето му, както казах, беше в ужасно състояние: едното му око беше подуто, на челото му имаше грозна, извита рана, от която също течеше кръв.

— Борис! Трябва да отидем у дома.

Той повдигна едната си вежда.

— У дома?

— У нас. Където и да е. Изглеждаш зле.

Той се ухили, оголвайки окървавените си зъби, и ме смушка с лакът в ребрата.

— А, не, имам нужда да пийна нещо, преди да се изправя пред Ксандра. Хайде де, Потър. Нали няма да е зле да се поотпуснем с нещо? След всичко това?

На детската площадка до недовършения общински център пързалките хвърляха сребристи отблясъци на лунната светлина. Седяхме на ръба на празния фонтан, провесили крака в сухия басейн, и си подавахме бутилката, докато започнахме да губим представа за времето.

— Никога не съм виждал нещо по-шантаво — казах и избърсах устата си с ръка. Звездите бяха започнали леко да се въртят.

Борис — подпрял се на ръце, вдигнал лице към небето — си пееше нещо на полски.

— Много е страшен, да му се не види — казах. — Баща ти.

— Да — отвърна весело Борис и избърса уста в рамото си, в изпоцапаната с кръв риза. — Убивал е хора. Веднъж преби някакъв човек до смърт в една мина.

— Глупости!

— Не, истина е. Случи се в Нова Гвинея. Опита се да представи нещата така, като че ли са се откъснали големи камъни и са премазали човека, но все пак се наложи да напуснем незабавно страната.

Замислих се над чутото.

— Баща ти не е… ммм, много як — казах. — Искам да кажа, не виждам как…

— Не, не с юмруци. А с — как му викате — той замахна с ръка, сякаш удряше нещо — тръбен ключ.

Мълчах. В жеста на Борис, който имитираше удара с тръбен ключ, имаше нещо, което подсказваше, че говори истината.

Борис — който се опитваше да си запали цигара — въздъхна, издишвайки дим.

— Искаш ли? — той ми подаде цигарата и си запали нова, после потърка брадичката си с кокалчетата на пръстите и каза: — Ох! — плъзгайки напред-назад пръсти по нея.

— Боли ли?

Той се засмя сънливо и ме удари по рамото:

— А ти как мислиш, идиот такъв?

Скоро и двамата вече залитахме от смях и пълзяхме на четири крака по чакъла. Колкото и пиян да бях, мислите ми бяха странно ясни и хладни, сякаш гледах всичко отдалече. После, в някакъв момент — покрити с прах от търкалянето и боричкането по земята — ние вече вървяхме, залитайки, към къщи, в почти пълен мрак, сред редиците пусти къщи, обгърнати от гигантската пустинна нощ, под ярко просветващите звезди, а Попчик подтичваше отзад, докато ние се люшкахме насам-натам и се смеехме така силно, че се задавяхме, задъхвахме и едва не повръщахме край пътя.

Той пееше с пълно гърло, същата песен като преди:

Ритнах го.

— На английски!

— Ето, ще те науча да я пееш. А-а-а…

— Кажи ми какво означават думите.

— Добре, ще ти кажа. „Имало някога две котенца малки…“ — запя Борис:

— „Две котенца малки“?

Той се опита да ме удари и едва не падна.