Дона Тарт - Щиглецът

— Добре, че не съм на тяхно място — каза Борис. — Сигурно са им премръзнали задниците.

— Аха — отвърнах, но всъщност не обръщах внимание нито на надуваемите фигури, нито на танцьорите, нито на парада изобщо. Когато видях Хералд Скуеър на телевизионния екран, изпитах чувството, че съм изоставен някъде, на милиони светлинни години от земята, и улавям сигнали от зората на радиопредаванията, гласове на говорители и аплодисменти на публиката от една изчезнала цивилизация.

— Идиоти. Не мога да повярвам, че се обличат така. Тези момичета ще се озоват в болница — колкото и яростно да се оплакваше от горещината в Лас Вегас, Борис беше твърдо убеден, че всичко, което е „студено“, поболява хората: неотоплени басейни, климатикът у дома, и дори ледът в напитките.

Той се търкулна по гръб и ми подаде бутилката:

— Вие с майка ти ходехте ли да гледате този парад?

— Не.

— Защо? — попита Борис и даде чипс на Попър.

— „Некультурный“ — отвърнах с дума, която бях научил от него. — При това има прекалено много туристи.

Той запали цигара и подаде една и на мен.

— Натъжи ли се?

— Малко — отвърнах и се наклоних, за да си запаля цигарата от неговата кибритена клечка. Не можех да престана да си спомням как празнувахме Деня на благодарността преди; сцените се въртяха непрестанно пред очите ми като филм, който не можех да спра: виждах как майка ми шляпа боса, в стари джинси, скъсани на коленете, как отваря бутилка вино и ми налива безалкохолна джинджифилова бира в чаша за шампанско, вади маслини, включва уредбата, слага си смешната празнична престилка и разопакова пуешките гърди, които е купила за нас от китайския квартал, но веднага сбръчква нос и отстъпва назад заради миризмата — „О, Боже, Тио, това нещо е развалено, отвори ми вратата“ — амонячна смрад, от която се насълзяват очите, държи чинията пред себе си като невзривена граната и хуква надолу по пожарната стълба към контейнера за боклук на улицата, докато аз, надвесил се през прозореца, присмехулно имитирам отгоре повръщане. Тогава вечеряхме скромно с консервиран зелен фасул, консервирани боровинки и кафяв ориз с печени бадеми: „Нашият вегетарианско-социалистически Ден на Благодарността“, така го беше нарекла майка ми. Не бяхме се подготвяли старателно за празника, защото тя трябваше да завършва спешен проект; догодина, обеща тя (и двамата бяхме изтощени от смях; кой знае защо, разваленото пуешко ни беше развеселило), щяхме да наемем кола и да отидем на гости на приятеля й Джед във Върмонт, или пък да си направим резервации за някое страхотно място като „Грамърси Тавърн“. Само че това бъдеще така и не се осъществи; и аз празнувах своя алкохолно-чипсов Ден на благодарността с Борис пред телевизора.

— Какво ще ядем, Потър? — попита Борис и се почеса по корема.

— Какво? Да не си гладен?

Той поклати ръка ту на едната, ту на другата страна: comme ci, comme ça 91 91 (фр.) горе-долу. — Б.пр. .

— А ти?

— Не особено — чувствах небцето си като разранено от многото чипс, а и от цигарите започваше да ми се повдига.

Внезапно Борис се разкикоти шумно и седна.

— Слушай — той ме ритна и посочи към телевизора. — Чу ли това?

— Кое?

— Водещият на новините. Току-що честити празника на децата си. „Бастард и Кейси“.

— О, я стига.

На Борис постоянно му се случваше да чуе погрешно някоя английска дума — слухови недоразумения, понякога забавни, но често просто дразнещи.

— „Бастард и Кейси“! Това е гадно, а? Кейси как да е, ама да наречеш собственото си дете „Бастард“ на празник по телевизията?

— Не е казал такова нещо.

— Добре де, ти нали знаеш всичко, какво каза тогава?

— Откъде да знам какво, по дяволите, е казал?

— А защо тогава спориш с мен? Защо си въобразяваш, че винаги знаеш повече от мен? Какъв й е проблемът на тази страна? Как е успял толкова тъп народ да стане толкова богат и арогантен? Американци… филмови звезди… телевизионни звезди… дават на децата си имена като Епъл, Бланкет, Блу и Бастард 92 92 (англ.) apple — ябълка; blanket — одеяло; blue — син, тъжен; bastard — копеле. — Б.пр. и всякакви други идиотщини.

— И смисълът на това, което каза, е…?

— Смисълът на думите ми е, че демокрацията служи като извинение за всяка шибана дивотия. Насилие… алчност… глупост… всичко е окей, ако го правят американците. Така ли е? Прав ли съм?

— Ти май наистина не можеш да млъкнеш, а?

— Знам какво чух — ха! Бастард! Ето какво ще ти кажа. Ако си мисля, че детето ми е копеле, със сигурност ще му дам някакво друго шибано име.