Дона Тарт - Щиглецът

В хладилника имаше крилца, такитос и коктейлни наденички, които Ксандра беше донесла, както и кнедли от китайския ресторант в един търговски център, където баща ми обичаше да се храни, но докато стигнем до яденето, водката (приносът на Борис към честването на празника) беше вече преполовена, и всеки момент можеше да ни прилошее. Борис — който понякога изпадаше в сериозно настроение, когато се напиеше, и проявяваше типично руската слабост към трудни теми и въпроси, на които не съществува отговор — седеше на мраморния плот на бара, размахваше вилица с набодена на нея коктейлна наденичка, и говореше малко хаотично за бедността, капитализма, промените в климата и за шибаното съсипване на света изобщо.

В някакъв момент, вече съвсем объркан, аз казах:

— Борис, млъквай. Не ми се слуша вече.

Той беше отишъл в стаята ми, за да вземе „Уолдън“, и четеше на глас един дълъг откъс, който по някакъв начин трябваше да подкрепи онова, което той настояваше да каже.

Хвърлената книга — за щастие с меки корици — ме улучи по скулата.

— „Изчезни“ — каза той на руски. — Махай се!

— Аз съм си у дома, тъп нещастник такъв.

Коктейлната наденичка — както си беше набодена на вилицата — прелетя покрай главата ми и едва не ме улучи. Но и двамата се смеехме. Към средата на следобеда бяхме се натаралянкали до ушите: търкаляхме се по килима, препъвахме се един друг, смеехме се и ругаехме, пълзяхме на четири крака. По телевизията предаваха някакъв футболен мач, и макар че той дразнеше и двама ни, не ни се занимаваше да търсим дистанционното, за да сменим канала. Борис се беше насвяткал така, че се опитваше да говори с мен на руски.

— Говори на английски или млъкни — казах аз, опитвайки се да се задържа, хванал парапета на стълбата, и се приведох така несръчно, за да избегна удара му, че паднах върху ниската масичка.

— Ти меня достал! Пошёл ты! 93 93 (рус.) Омръзна ми! Върви по дяволите! — Б.пр.

— Дрън-дрън-дрън — отвърнах аз с лигав момичешки глас, легнал по корем на килима. Подът се люлееше и надигаше като корабна палуба. — Балалайка-таратайка.

— Шибан „телик“ — каза Борис, рухвайки на пода до мен и ритна смешно в посока към телевизора. — Не ми се гледат тези лайна.

— Ами виж какво, да му се не види — търкулнах се на една страна, притиснал ръка към стомаха си, — и на мен не ми се гледа.

Всичко се размиваше пред очите ми, около предметите имаше ореоли, трептящи извън обичайните им граници.

— Хайде да гледаме времената — каза Борис и запълзя на колене през дневната. — Искаме да видим какви са времената в Нова Гвинея.

— Ще трябва ти да търсиш, не знам на кой канал е.

— Дубай! — възкликна Борис, рухвайки на четири крака — последва сълзлив поток руска реч, в която разпознах една-две нецензурни думи.

— Английский ! Говори на английски!

— Там сняг вали? — той ме хвана за рамото и ме разтърси. — Човекът казва, че вали сняг, луд човек, ты видеш ?! Сняг в Дубай! Чудо, Потър! Гледай!

— Това е Дъблин, задник такъв. Не е Дубай.

— Вали отсюда ! Разкарай се!

Тогава трябва да съм скъсал лентата (това се случваше много често, когато Борис идваше у нас с бутилка), защото следващото, което помня, е съвсем различна светлина, в която стоях на колене до плъзгащите се врати, до мен на килима имаше локва повръщано, а аз бях подпрял чело на стъклото. Борис спеше дълбоко, легнал по корем и хъркаше щастливо, провесил ръка от дивана. Попчик също спеше, подпрял доволно муцуна върху тила на Борис. Чувствах се отвратително. Една мъртва пеперуда се люшкаше по повърхността на водата в басейна. Чуваше се ясно бръмченето на някаква машина. Удавени щурци и бръмбари се мятаха, понесени от завихрената вода в пластмасовите цедки на филтрите. Отгоре залязващото слънце озаряваше крещящо ярко и безчовечно кървавите пластове облаци, които навеждаха на мисли за края на дните, кадри от катастрофи и унищожение: взривяване на атоли в Тихия океан, дивеч, препускащ пред стена от пламъци.

Ако Борис не беше там, може би щях да се разплача. Вместо това отидох в банята, повърнах отново, и след като пих вода от чешмата, се върнах с хартиени салфетки и почистих мръсотията, въпреки главоболието, толкова силно, че едва можех да гледам. Повръщаното имаше ужасен оранжев цвят от пилешките крилца на скара и беше много трудно да се почисти, беше оставило петно, и докато го търках с препарата за миене на чинии, аз се опитвах с все сили да се вкопча в някоя успокояваща мисъл за Ню Йорк — за жилището на семейство Барбър с китайския порцелан и дружелюбните портиери, а също и за безвремието в усамотеното жилище на Хоуби, със старите книги и шумно тиктакащите часовници, със старите мебели и плюшените завеси, където навсякъде се бе утаило миналото — тихи стаи, в които всичко беше спокойно и имаше смисъл. Често се случваше нощем, когато съзнанието, че съм на напълно чуждо място, ме притиснеше особено силно, да се приспивам с мисли за неговата работилница, за плътния мирис на пчелен восък и стърготини от розово дърво, а после и за тесните стълби, водещи към дневната, където прашни слънчеви лъчи озаряваха ориенталските килими.