Дона Тарт - Щиглецът

„Ще се обадя“, казах си тогава. И защо не? Бях все още достатъчно пиян, за да реша, че това е добра идея. Но телефонът звъня безконечно без отговор. Накрая, след два или три опита, и след като бях седял потиснато около половин час пред телевизора — гадеше ми се, потях се, стомахът ме болеше жестоко, гледах канала за времето, заледявания по пътищата, студени фронтове преминават над Монтана — реших да се обадя на Анди и отидох в кухнята, за да не събудя Борис. Китси вдигна слушалката.

— Не можем да говорим — каза тя припряно, когато разбра, че съм аз. — Закъсняваме, тъкмо отиваме на вечеря.

— Къде? — попитах, примигвайки. Главата все още ме болеше така, че едва успявах да стоя прав.

— У семейство Ван Нес, на Пето Авеню. Приятели на мама.

На фона се чуваха неясно хленченето на Тоди и ревът на Плат: „Остави ме на мира !“

— Мога ли само да поздравя Анди? — попитах, забил поглед в кухненския под.

— Не, наистина, ние… идвам, мамо! — чух я да вика. А на мен каза: — Честит Ден на благодарността.

— И на теб — отвърнах — и предай поздрави на всички.

Но тя вече беше затворила.

Безпокойствата ми, свързани с бащата на Борис, се поуталожиха, откакто той бе взел двете ми ръце в своите и ми беше благодарил, че помагам на Борис. Въпреки че видът на господин Павликовски („Мистър!“, кискаше се Борис) действително беше плашещ, аз все пак започвах да си мисля, че той не е толкова ужасен, колкото изглежда. Два пъти през седмицата след Деня на благодарността, когато се прибирахме от училище, го заварвахме в кухнята — разменяхме измънкани незначителни фрази, нищо повече, а той седеше на кухненската маса, пиеше на един дъх чаши водка и попиваше потното си чело с хартиена салфетка, с потъмняла от мазния балсам русолява коса, и слушаше много високо новини на руски по разнебитеното си радио. Но после, една вечер, докато седяхме долу с Попър (когото бях довел от вкъщи) и гледахме стар филм с Питър Лоре, „Звярът с петте пръста“, външната врата се хлопна с трясък.

Борис се плесна по челото.

— Мамка му!

И преди да разбера какво става, той тикна Попър в ръцете ми, дръпна ме за яката, за да стана, и ме забута назад.

— Какво…?

Борис махна с ръка — „просто се махай“.

— Кучето — изсъска той, — баща ми ще го убие. Бързай.

Минах тичешком през кухнята, и — колкото можех по-тихо — се измъкнах през задната врата. Навън беше много тъмно. За първи път в живота си Попър не издаваше звук. Пуснах го на земята, защото знаех, че няма да се отдели от мен, и заобиколих към прозорците на дневната, които нямаха завеси.

Баща му вървеше с бастун — виждах това за първи път. Опирайки се тежко на него, той куцукаше из ярко осветената стая като театрален герой на сцената. Борис стоеше прав, кръстосал ръце пред хилавите си гърди, сякаш се прегръщаше сам.

Двамата се караха — или по-скоро баща му говореше нещо гневно. Борис бе вперил очи в пода. Косата му падаше пред лицето, така че виждах само върха на носа му.

Изведнъж, отмятайки глава, Борис каза нещо рязко и се обърна, за да излезе. Тогава — с такава внезапно избухнала ярост, че едва успях да го проследя — ръката на баща му се стрелна като змия с бастуна и удари Борис през гърба, по раменете, поваляйки го на пода. Преди да успее да стане — беше се изправил на четири крака — господин Павликовски го ритна, поваляйки го отново, а после го сграбчи за ризата откъм гърба и го изправи, залитащ, на крака. Крещейки и ругаейки на руски, той го удари през лицето с червената си, окичена с пръстени ръка — веднъж с дланта, веднъж с опакото на ръката. После го блъсна така, че Борис залитна към средата на стаята, а баща му вдигна извития край на бастуна и го удари през лицето.

Почти изпаднал в шок, аз заотстъпвах от прозореца — бях изгубил ориентация дотолкова, че се препънах в някакъв чувал с боклук и паднах. Попър — стреснат от шума — тичаше напред-назад, скимтейки високо и жалостиво. Точно когато ставах с усилие — обзет от паника, сред дрънчене на кутии и бутилки от бира — вратата се отвори рязко и на бетона се очерта правоъгълник от жълта светлина. Изправих се колкото можех по-бързо, грабнах Попър и хукнах да бягам.

Оказа се обаче, че е само Борис. Той ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу по улицата.

— Божичко — казах — дърпайки се леко, за да погледна назад. — Какво беше това?

Зад нас вратата на къщата отново се отвори широко. Силуетът на господин Павликовски се очерта в светлината от коридора — той се крепеше с една ръка, за да не падне, размахваше юмрук и крещеше на руски.