Дона Тарт - Щиглецът

От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“:

Дишането на лепило започваше с отекване на глух рев, внезапно надигналия се като вихър шум на самолетни витла: двигателите се включват ! Отпускахме се обратно на леглото, потъвайки в мрак, като парашутисти, скачащи с гърба напред от самолет, въпреки че — когато бяхме вече толкова надрусани и отнесени — трябваше да внимаваме с пликовете, похлупили лицата ни, в противен случай, когато идвахме на себе си, трябваше да чистим капки засъхнало лепило от косите и от ноздрите си. Спяхме изтощени, гръб до гръб, на мръсни чаршафи, вмирисани на куче и пепел от цигари, Попчик хъркаше до нас с корема нагоре, ако се заслушахме достатъчно внимателно, можехме да доловим шума на въздуха, нахлуващ през отворите на климатика, подобен на подсъзнателно дочут шепот. Вятърът не спираше по цели месеци, навяваният пясък потракваше по прозорците, повърхността на водата в басейна се нагърчваше зловещо. Сутрин — силен чай, краден шоколад. Борис хващаше в шепа кичури от косата ми и дръпваше рязко, а после ме ритваше в ребрата. „Събуждай се, Потър! Изгрей, слънчице!“

Убеждавах се, че той не ми липсва, но ми липсваше. Надрусвах се сам, гледах филми за пълнолетни и канал „Плейбой“, прочетох „Гроздовете на гнева“ и „Къщата със седемте кули“ (и двете можеха да минат за най-скучните книги, писани някога) — и в продължение на хиляди часове, време, през което можех да науча датски или да свиря на китара, ако бях опитал — се шляех по улиците с разбития скейтборд, който двамата с Борис бяхме намерили в една от затворените къщи в квартала, които се продаваха заради неизплатена ипотека. Ходех на партита на плувния отбор с Хадли — на тези партита пиене нямаше, присъстваха и родителите — а през уикендите ходех на партита без родители, у момчета и момичета, които почти не познавах, вземахме „Ксанакс“ и пиехме шотове „Йегермайстер“, а после аз се прибирах в два сутринта с хъркащия автобус CAT, толкова надрусан, че трябваше да се държа за седалката пред себе си, за да не падам на пътеката. След училище, ако скучаех, най-лесното беше да отида да се мотая с тълпите апатични, надрусани хлапета, които блуждаеха между „Дел Тако“ и залите с аркадни игри на „Стрип“.

И все пак продължавах да се чувствам самотен. Липсваше ми Борис, в своята разпиляна и импулсивна цялост: мрачен, безразсъден, избухлив, ужасяващо несъобразителен. Борис, блед, с нездрав тен, с неговите крадени от магазина ябълки и романите му на руски, с изгризаните нокти и влачещите се в прахта връзки на обувките. Борис — псуващ свободно на четири езика, обещаващ бъдещ алкохолик — който отмъкваше храна от чинията ми, когато му се приискаше, и задрямваше пиян на пода, с толкова зачервено лице, сякаш му бяха удряли шамари. Дори когато вземаше неща, без да пита, а го правеше доста често — постоянно изчезваха разни дреболии, дискове, химикалки, моливи и тетрадки от шкафчето ми, неведнъж го бях залавял да рови и из джобовете ми за пари, но собствените му притежания имаха толкова малка стойност за него, че това някак не приличаше на кражба; винаги, когато самият той се сдобиеше с пари, ги делеше поравно с мен, и ми даваше с готовност всичко, което му принадлежеше, стига да поисках (а понякога и когато не исках, какъвто беше случаят със златната запалка на господин Павликовски, на която се бях възхитил мимоходом, а после я открих във външния джоб на раницата си).

Ето какво беше странно: преди ме притесняваше по-скоро това, че тъкмо Борис беше малко прекалено гальовен, ако „гальовен“ е подходящата за случая дума. Първия път, когато се бе обърнал в леглото и ме беше прегърнал през кръста, лежах за миг полузаспал и се питах какво да направя: взирах се в старите си чорапи и празните бирени бутилки по пода, в джобното издание на „Червеният знак на храбростта“. Накрая, обзет от смущение, се прозях престорено и се опитах да се отдръпна, но той въздъхна и ме придърпа по-наблизо, притискайки се сънено в мен.