Дона Тарт - Щиглецът

Дните бяха красиви и безоблачни; и когато наближи септември, ненавистната ми ослепителна светлина отстъпи място на едно лъчезарно сияние, което сякаш посипваше всичко със златен прашец. Понякога обядвах на „испанската маса“, за да упражнявам своя испански; понякога — на „немската маса“, макар че не говорех немски, защото няколко от немците — деца на служители в „Дойче Банк“ и ръководни кадри от „Луфтханза“ — бяха израснали в Ню Йорк. Що се отнася до предметите, единствените часове, които очаквах с радост, бяха тези по английска литература — и все пак ме смущаваше фактът, че много мои съученици не харесваха Торо, дори се обединяваха в неприязънта си към него, като че ли той (който твърдял, че никога не е научил нищо стойностно от стар човек) беше техен враг, а не приятел. Презрението, с което той се отнася към търговията — което ме въодушевяваше — дразнеше немалко от по-словоохотливите ученици в групата на напредналите.

— Да бе, да — крещеше едно противно момче, чиято коса беше намазана с гел и сресана така, че да стърчи на кичури като на герой от японския анимационен филм „Драгон Бол Зед“ — страхотен ще стане светът, ако всеки си вдигне чуковете и тръгне да блее из горите…

— Аз, аз, аз … — изхленчи иронично нечий глас от задните редове.

— Това е антисоциално — намеси се едно устато момиче, надвиквайки избухналия след последната реплика смях — извъртайки се на стола си така, че да се обърне към учителката (една отпусната жена с дълги крайници, госпожа Спиър, която винаги носеше кафяви сандали и дрехи в земни тонове, и създаваше впечатлението, че страда от тежка депресия). — Торо само си седи на задника и ни обяснява колко му е добре…

— … защото — намеси се момчето от „Драгон Бол Зед“, повишавайки доволно глас, — представяте ли си какво ще стане, ако всеки зареже всичко така, както ни съветва той? Що за общество бихме имали, ако то се състои само от хора като него? Не бихме имали болници и такива неща. Нямаше да имаме пътища.

— Задник — измърмори за моя радост някой под нос — но достатъчно високо, за да чуят всички около него.

Обърнах се, за да видя кой се беше обадил: беше едно момче с вид на човек, страдащ от изтощение, което седеше от другата страна на пътеката и барабанеше с пръсти по чина си. Когато забеляза, че го гледам, той повдигна учудващо изразително едната си вежда, сякаш искаше да каже: „Нали не е за вярване, че тези шибани идиоти могат да говорят така?“

— Искаше ли някой отзад да каже нещо по този въпрос? — попита госпожа Спиър.

— Като че ли на Торо изобщо му е пукало ще има ли пътища — каза изтощеното на вид момче. Акцентът му ме изненада — чуждестранен, но не можех да определя какъв точно.

— Торо е първият защитник на околната среда — каза госпожа Спиър.

— Той е бил и първият вегетарианец — обади се някакво момиче от задните редове.

— Отива му — намеси се още някой. — Мистър „Здравословна диета“.

— Вие съвсем не разбирате какво искам да кажа — обади се възбудено момчето от „Драгон Бол Зед“. — Някой трябва да строи пътища, не може да седиш по цял ден в гората и да гледаш мравките и комарите. На това му казват „цивилизация“.

Съседът ми се разсмя рязко, презрително — смехът му прозвуча като излайване. Беше слаб и бледен, не много спретнат, лишената от блясък черна коса падаше в очите му, имаше нездравия, болезнен тен на човек, избягал от затвора, кожата на ръцете му беше загрубяла, а ноктите изгризани до живеца — нямаше нищо общо със загорелите скейтъри с лъскави коси от училището ми в Горен Уест Сайд или с побойниците, чиито бащи бяха шефове на фирми или прочути лекари с кабинети на Парк Авеню, беше по-скоро момче, което би могло да седи на тротоара с бездомно куче, вързано с въже.

— Е, за да се заемем с някои от тези въпроси, бих искала всички да отворите на петнайсета страница — каза госпожа Спиър. — Там, където Торо говори за експериментален начин на живот.

— Какъв експеримент е това? — обади се „Драгон Бол Зед“. — Защо да приемаме, че неговият начин на живот в гората е различен от този на който и да било пещерен човек?

Тъмнокосото момче се смръщи и се сви още повече на мястото си. Напомняше ми на онези деца с вид на бездомници, които стояха на Сейнт Маркс Плейс, предаваха си цигари от ръка на ръка, сравняваха белезите си и просеха дребни — същите прокъсани дрехи и слаби ръце без никакъв загар; същите черни кожени гривни, оплетени около китките. Тяхното многопластово, сложно послание съдържаше знаци, които не можех да разчета, но общият смисъл беше повече от ясен: „ние сме различно племе, забрави, прекалено съм як, не се и опитвай да ме заговориш.“ Такова беше погрешното ми впечатление от единствения човек, с когото се сприятелих, докато бях във Вегас, и — както се оказа впоследствие — един от най-близките ми приятели изобщо.