Дона Тарт - Щиглецът

— Може би полски — облегна се обратно на седалката и отметна настрани тъмната си коса, тръскайки глава. Очите му бяха много черни, гледаха едновременно сурово и весело. — Майка ми беше полякиня, от Жешов, близо до границата с Украйна. Руски, украински — Украйна, както знаеш, влизаше в състава на СССР, така че говоря и двата езика. Може би не толкова много руски — той е по-подходящ за ругатни и псувни. Със славянските езици е така — руски, украински, полски, дори чешки — знаеш ли един, се ориентираш в останалите. Но за мен сега английският е най-лесен. Навремето беше обратното.

— Какво мислиш за Америка?

— Всички тук се усмихват толкова широко! Е, поне повечето хора. Може би ти не си точно такъв. Мисля, че това изглежда глупаво.

Той беше единствено дете, също като мен. Баща му (роден в Сибир, в Новоаганск, украинец по произход) се занимаваше с минно дело и геологически проучвания.

— Работата му е много важна, обикаля света.

Майката на Борис — втора съпруга на баща му — беше мъртва.

— Моята също — казах аз.

Борис сви рамене.

— Моята почина много отдавна — каза той. — Беше алкохоличка. Една вечер се напи, падна през прозореца и загина.

— Уау — казах, малко стъписан от пренебрежителния му тон.

— Да, гадна работа — отбеляза той небрежно, загледан през прозореца.

— И от каква националност си в такъв случай? — попитах след кратко мълчание.

— Моля…?

— Ами ако майка ти е полякиня, а баща ти украинец и си роден в Австралия, това означава, че си…

— Индонезиец — отвърна той с мрачна усмивка. Имаше тъмни, изразителни, дяволски вежди, които се движеха много, когато говореше.

— Как така?

— Ами на паспорта ми пише „Украйна“. А имам и полско гражданство. Но мястото, на което искам да се върна, е Индонезия — каза Борис, отмятайки косата от очите си. — По-точно в ПНГ.

— Къде?

— Папуа Нова Гвинея. Любимото ми място от всички, на които съм живял.

— Нова Гвинея? Доколкото си спомням, там има ловци на глави.

— Вече не. Или поне не толкова много. Тази гривна е оттам — каза той, сочейки една от многото черни кожени ленти на китката си. — Направи ми я моят приятел Бами. Той ни беше готвач.

— Как е там?

— Не беше зле — той хвърли към мен обичайния си мрачно-развеселен поглед. — Имах папагал. А също и домашна гъска. И се учех да карам сърф. Но шест месеца по-късно баща ми ме замъкна в някакъв зачукан град в Аляска. Полуостров Суърд, непосредствено под полярния кръг, разбираш ли? А после, в средата на май отлетяхме за Феърбанкс на витлов самолет, и след това дойдохме тук.

— Уау — казах аз.

— Там горе е адска скука — каза Борис. — Купища мъртва риба и бавен интернет. Трябваше да избягам — иска ми се да бях избягал — допълни той с горчивина.

— И какво щеше да направиш?

— Щях да си остана в Нова Гвинея. Да живея на плажа. Така или иначе, слава Богу, не бяхме там цяла зима. Преди няколко години бяхме горе на север в Канада, в Албърта, сещаш ли се, град с една улица, до река Пус Купе? От октомври до март е тъмно през цялото време, и единствените шибани занимания са да четеш и да слушаш радио Си Би Си. Трябваше да шофираме петдесет километра до място, където можеше да си изперем прането. И все пак — той се разсмя — беше много по-добре, отколкото в Украйна. В сравнение с Украйна си беше Маями Бийч.

— Та какво, казваш, прави баща ти?

— Предимно пие — отвърна кисело Борис.

— Значи трябва да ги запознаем с моя.

Отново това внезапно, рязко изсмиване — сякаш плюеше.

— Да, би било великолепно. А по курви ходи ли?

— Не бих се учудил — отвърнах след кратка, стъписана пауза. Макар че малко неща, които правеше баща ми, биха могли да ме учудят, досега не си го бях представял като посетител на заведенията с надписи „Момичета на живо“ и „Клуб за джентълмени“, покрай които минавахме понякога на магистралата.

Автобусът постепенно се опразваше; бяхме само на няколко преки от нашата къща.

— Хей, това е моята спирка — казах аз.

— Искаш ли да дойдеш у нас, да гледаме заедно телевизия? — попита Борис.

— Ами…

— О, хайде де. Вкъщи няма никой. Освен това имам „SOS Айсберг“ 80 80 Немско-американски филм от 1933 г., за арктическа експедиция, заминаваща да търси изчезнали изследователи, с участието на Лени Рифенщал. — Б.пр. на дивиди.

Всъщност училищният автобус не отиваше до самия край на „Каньона на сенките“, където живееше Борис. От последната му спирка до дома му трябваше да вървим двайсет минути пеш, в убийствената горещина, по улици, покрити с навят пясък. Макар че на нашата улица имаше много табели „Продава се“ и „Продажба през съдия-изпълнител“ (а нощем звукът на радиото от някоя преминаваща кола се носеше на цели мили) — все пак дотогава не бях имал представа колко зловещ става „Каньонът на сенките“ в най-далечния си край: все едно че виждах градче от кукленски къщи в края на пустинята, изчезващо постепенно под заплашително надвиснали небеса. Повечето къщи изглеждаха така, като че ли никога не са били обитавани. Други — недостроените — имаха прозорци с недовършени рамки, без стъкла; обгърнати от скелета и посивели от навяван пясък, с купчини цимент и жълтеещи строителни материали отпред. Слепите фасади със заковани с дъски прозорци имаха неравен, очукан вид — като лица с рани и превръзки по тях. Докато вървяхме, царящата пустота ставаше все по-обезпокоителна, като че ли се скитахме по някаква планета, обезлюдена от радиация или епидемия.