Дона Тарт - Щиглецът

— Прекалено надалеч са построили тази гадост — каза Борис. — И сега пустинята си взема обратно земята. Вземат си я и банките — той се изсмя. — Торо да ходи да се шиба, а?

— Целият този град сякаш е построен с девиза „Торо да ходи да се шиба“.

— Аз ще ти кажа кой може да ходи да се шиба — хората, които са си купили тези къщи. До повечето от тях дори не може да се докара вода. Банките ги прибират обратно, защото хората не могат да си плащат ипотеките — затова баща ми нае тази къща за такива смешни пари.

— Аха — казах, след като помълчах стреснато. Не се бях замислял как баща ми може да си позволи толкова голяма къща като нашата.

— Баща ми строи мини — каза неочаквано Борис.

— Моля?

Той прибра с ръка потните, тъмни кичури, паднали по лицето му.

— Хората ни мразят, където и да отидем. Защото им обещават, че мината няма да навреди на околната среда, а после се оказва, че мината вреди на околната среда. Но тук — той сви рамене с небрежен фатализъм, съвсем по руски — Боже мили, та кой го е грижа за тази проклета пясъчна яма?

— Аха — казах, заслушан удивено как гласовете ни отекваха по пустата улица, — тук наистина е пусто, нали?

— Да. Същинско гробище. Наблизо живее само още едно семейство — ето там, с големия камион пред къщата, нали виждаш? Нелегални имигранти, така ми се струва.

— А вие с баща ти сте законно пребиваващи, нали?

В училище това беше проблем — някои от учениците не бяха законно пребиваващи; по стените имаше плакати, засягащи този въпрос.

Той издаде някакъв звук, който трябваше да означава „пфу, ама че смешка“.

— Разбира се. Собствениците на мината са се погрижили за това — или някой друг. Но онези хора там долу са двайсет-трийсет, всички живеят в една къща. Кой знае, може да търгуват с наркотици.

— Така ли мислиш?

— Нещо странно става там — каза мрачно Борис. — Само това знам.

Къщата на Борис — от двете страни имаше празни парцели, преливащи от боклук — приличаше много на къщата на татко и Ксандра: подовете — покрити с мокет, чисто нови домакински уреди, същото разположение на помещенията, малко мебели. Но вътре беше прекалено топло, за да бъде приятно; в басейна нямаше вода, а само няколко инча пясък на дъното, нямаше и най-далечна имитация на градина, нямаше дори кактуси. Всички повърхности — домакинските уреди, плотовете, кухненският под — бяха покрити с тънък слой ситен пясък.

— Нещо за пиене? — попита Борис, отваряйки хладилника, в който проблясваха редици бутилки с немска бира.

— О, да, благодаря.

— В Нова Гвинея — каза Борис, бършейки чело с опакото на ръката си, — когато живеех там, нали разбираш, имаше много голямо наводнение. Изпълзяха змии… много опасни, страшна работа… в двора плуваха неизбухнали мини от Втората световна война… много гъски измряха. Така или иначе — продължи той, отваряйки една бира, — водата стана опасна за пиене. Заразена с тиф. Разполагахме само с бира — нямаше „Пепси“ или „Люкозад“, всичко беше свършило, нямаше йод на таблетки, и цели три седмици, аз, баща ми и дори мюсюлманите нямахме нищо за пиене освен бира. На обяд, на закуска, по всяко време.

— Не звучи толкова лошо.

Той направи гримаса.

— През цялото време ме болеше глава. Местната бира в Нова Гвинея е много неприятна на вкус. Тази тук е хубава! Във фризера има и водка.

Понечих да кажа „добре“, за да го впечатля, но си спомних за горещината и пътя, който трябваше да извървя до вкъщи, затова отвърнах:

— Не, благодаря.

Той чукна бутилката си в моята.

— Съгласен. Прекалено горещо е денем за пиене. Баща ми пие толкова много водка, че нервните окончания в краката му са изгубили чувствителност.

— Сериозно?

— На това му казват — той сгърчи лице от усилие да произнесе правилно думите — „периферна невропатия“ (произнесе го „перѝферна невропа̀тия“ ). — В Канада, в болницата, го учеха да ходи. Станеше ли, падаше — и си разкървавяваше носа — голям смях.

— Звучи забавно — казах, спомняйки си случая, когато видях собствения си баща да пълзи на четири крака, за да си вземе лед от хладилника.

— Много. Твоят какво пие? Баща ти имам предвид?

— Скоч. Когато пие. Предполага се, че сега е престанал.

— Ха! — каза Борис с тон, който подсказваше, че е чувал подобни твърдения. — Баща ми трябва да смени пиенето — хубавото шотландско уиски тук е евтино. Виж какво, искаш ли да видиш стаята ми?

Очаквах нещо от рода на собствената си стая, затова се изненадах, когато той отвори вратата и ние се озовахме в нещо като парцалива палатка, вмирисана на застоял цигарен дим; навсякъде имаше купчини книги, празни бирени бутилки, пепелници, купища употребявани хавлиени кърпи и непрани дрехи, разпилени по пода. Стените от разноцветни тъкани се издуваха — жълти, зелени, тъмносини, лилави, а над покрития с батикова тъкан матрак висеше червено знаме със сърп и чук. Като че ли някой руски космонавт бе паднал с кораба си в джунглата и си бе приспособил подслон от националното знаме и саронги, взети от местното население.