Дона Тарт - Щиглецът

Най-тежко от всичко бе това, че се намирахме посред нищото — нямаше кина, нямаше библиотеки, нямаше дори квартален магазин.

— Няма ли тук автобус или нещо такова? — попитах Ксандра една вечер, докато тя разопаковаше в кухнята пластмасовите чинии с пилешки крилца „Атомик“ и сос рокфор, които бе донесла.

— Автобус? — повтори Ксандра, облизвайки малко сос „барбекю“ от пръста си.

— Нямате ли тук обществен транспорт?

— Не.

— А как се придвижват хората?

Ксандра наклони глава на една страна.

— Карат кола — отвърна тя с такъв тон, сякаш бях бавноразвиващ се, който никога не е чувал за коли.

Имаше един плюс: басейнът. Първия ден само за час успях да изгоря така, че станах червен като тухла и прекарах една мъчителна, безсънна нощ върху драскащите нови чаршафи. След това започнах да излизам едва когато слънцето клонеше към залез. На това място залезите бяха ярки и мелодраматични — огромни петна в оранжево, алено или цинобър, напомнящи за Лорънс Арабски в пустинята, а после черната нощ се спускаше рязко като захлопване на врата. Кучето на Ксандра, Попър — което живееше през повечето време в една колибка от кафява пластмаса, поставена в сянката на оградата — търчеше напред-назад покрай басейна и джафкаше, докато аз се отпусках по гръб, опитвайки се да открия познатите ми съзвездия сред замайващото количество звезди, осеяли като бели пръсти небето: Лира, Касиопея, царицата, извитият като камшик Скорпион с двете жила на опашката, всички познати от детството звездни силуети, които ме приспиваха с дружелюбно примигване, очертани от светещите в тъмното звезди от планетариума на тавана в спалнята ми в Ню Йорк. Сега, преобразени — в студеното си величие, като божества, отхвърлили маските — те сякаш бяха излетели нагоре през покрива, за да заемат истинското си място в своя небесен дом.

Тръгнах на училище през втората седмица на август. Погледнат отдалече, ограденият комплекс от ниски, дълги, пясъчножълти сгради, свързани помежду си с покрити коридори, ми напомняше на затвор с по-свободен режим. Но щом влязох през вратата, пъстроцветните плакати и кънтящото фоайе ме накараха да изпитам чувството, че потъвам обратно в познат стар училищен сън: гъмжащите от ученици стълби, жуженето на осветлението, кабинетът по биология с игуаната в терариум с размери на пиано; редиците шкафчета по коридорите, познати като декор на популярен телевизионен сериал — и макар приликата с предишното ми училище да бе само повърхностна, на някаква честота успях да го възприема като нещо истинско и успокояващо.

В другата група, която учеше английски за напреднали, четяха „Големите надежди“. В моята четяха „Уолдън“; и аз се скрих в прохладното мълчание на тази книга, убежище от тенекиените отблясъци на ослепителното пустинно слънце. По време на сутрешното междучасие (когато ни подбраха като стадо и ни накараха да излезем навън, в двор с телена ограда, близо до автоматите за безалкохолни напитки), застанах с моето евтино издание с меки корици в най-сенчестия ъгъл, който можах да открия, и се заех да търся и подчертавам с червен молив немалкото изречения, които ми действаха много ободряващо: „Животът на повечето хора е белязан с безмълвно отчаяние“; „Едно стереотипно, неосъзнато отчаяние се крие дори в онова, което наричаме игри и забавления на човечеството“. Какво ли би казал Торо за Лас Вегас; за светлините и врявата на този град, за боклука и илюзиите, за гигантските сгради и пустотата зад фасадите?

В новото ми училище цареше обезпокоителна атмосфера на преходност. Тук имаше много хлапета на военни, много чужденци — много от тях деца на високопоставени служители, пристигнали в Лас Вегас, за да поемат управителни функции или да ръководят строителни работи. Някои от тях бяха живели за десет години в десет различни щата, а немалко бяха живели и в чужбина: в Сидни, Каракас, Пекин, Дубай, Тайпе. Имаше също така и доста много плахи, почти невидими момчета и момичета, чиито родители бяха избягали от тежкия фермерски живот, за да го заменят с работа като помощник-сервитьори и камериерки в хотелите. В тази новосъздадена екосистема парите и дори красивата външност като че ли не бяха фактори, определящи популярността; постепенно осъзнах, че най-важно беше кой е живял най-дълго във Вегас, и именно затова зашеметяващи мексикански красавици и наследници на строителни концерни седяха сами на обяд, докато безличните, посредствени деца на местни брокери на недвижими имоти и търговци на автомобили бяха избирани за мажоретки и президенти на класовете, сформирайки неоспоримия елит на училището.