Дона Тарт - Щиглецът

Оплакванията й като че ли бяха по-скоро рутинни, не особено разгорещени и остри. И все пак беше трудно да разбера как да я накарам да ме харесва. Дотогава си бях мислил, че жените на възраст да бъдат майки обичат да бъдеш около тях и да разговаряш с тях, но с Ксандра скоро ми стана ясно, че е за предпочитане да не се закачаш и да разпитваш как е минал деня й, когато се прибереше в лошо настроение. Понякога, когато у дома бяхме само двамата, тя изключваше спортния канал, и тогава седяхме спокойно заедно, ядяхме плодова салата и гледахме филми по „Лайфтайм“. Но когато се дразнеше от мен, тя имаше обичая да отговаря студено с „Очевидно“ на всичките ми въпроси, което ме караше да се чувствам като глупак.

— Ъъъ, не мога да намеря отварачката за консерви.

— Очевидно.

— Довечера ще има лунно затъмнение.

— Очевидно.

— Виж, от контакта хвърчат искри.

— Очевидно.

Ксандра работеше вечер. Обикновено потегляше наперено към три и половина следобед, облечена в работната си униформа, която подчертаваше извивките на тялото й: черно сако, черен тесен панталон от някаква еластична материя, блузата — разкопчана до гръдната кост, разкривайки осеяна с лунички кожа. На табелката, закачена на сакото й, пишеше КСАНДРА с главни букви, а отдолу: Флорида . В Ню Йорк, онзи път, когато излязохме да вечеряме заедно, тя ми беше казала, че се опитвала да пробие в бизнеса с недвижими имоти, но скоро ми стана ясно, че всъщност беше управителка на бар, наречен „Никълс“ 77 77 nickel (англ.) монета от пет цента — Б.пр. в едно казино на „Стрип“. Понякога се прибираше с пластмасови чинии със закуски от бара, увити в целофан, разни кюфтенца и хапки пиле „терияки“, които двамата с баща ми отнасяха пред телевизора и ядяха, изключили звука.

Съжителството с тях бе все едно да живея със съквартиранти, с които не се разбираме особено. Когато си бяха у дома, оставах в стаята си, затворил вратата. А когато ги нямаше — тоест през по-голямата част от времето — обикалях по-далечните части на къщата, опитвайки се да привикна към огромните й размери. Много от стаите не бяха мебелирани, в други пък имаше съвсем малко мебели, и откритите пространства, ярката светлина, нахлуваща през прозорците без пердета — само изложени на слънцето килими и паралелни равнини — ме караха да се чувствам донякъде като кораб без котва.

От друга страна за мен беше облекчение да не съм постоянен прицел на внимание, постоянно на сцената, както беше при семейство Барбър. Ярката, безкрайна, безразлична синева на небето сякаш обещаваше някакъв смехотворен, несъществуващ триумф. Никой нямаше да се развълнува, дори ако решах изобщо да не си сменям дрехите, никой не се тревожеше, че не посещавам психотерапевт. Бях напълно свободен да правя щуротии, да оставам в леглото до обяд, да гледам пет филма с Робърт Мичъм един след друг, стига да пожелаех.

Татко и Ксандра заключваха вратата на спалнята си — което беше много неприятно, защото именно там Ксандра държеше лаптопа си, недостъпен за мен освен в случаите, когато тя си беше у дома и го сваляше в дневната, за да мога да го ползвам. Докато се ровех тук и там в тяхно отсъствие, откривах брошури на агенции за търговия с недвижими имоти, нови, неразопаковани чаши за вино, куп стари списания с телевизионни програми и кашон, пълен с опърпани книги с меки корици: „Вашият лунен знак“, „Диета Саут Бийч“, „Какво ни издава на покер — справочникът на Каро“, „Любовници и комарджии“ на Джаки Колинс.

Къщите наоколо бяха пусти — нямахме съседи. През пет-шест къщи, на отсрещната страна на улицата, паркираше един стар „Понтиак“. Той принадлежеше на една жена с уморено изражение, големи гърди и проскубана коса, която виждах понякога късно следобед да говори по мобилния си телефон, застанала боса пред къщата и стиснала пакет цигари. За себе си я бях нарекъл „Плайа“, защото първия път, когато я видях, носеше тениска, на която пишеше „Не мразете «Плайа», мразете играта“. Освен нея, така наречената Плайа, единственият жив човек, когото бях виждал на нашата улица, беше един мъж с голямо шкембе и черна тениска без ръкави, който изкарваше кофа за боклук навън, на тротоара (макар че аз бих му обяснил: тук никой не откарваше боклука. Когато трябваше да бъде изнесен боклукът от къщата, Ксандра ме изпращаше да се промъкна с чувала и да го изхвърля на сметището в една изоставена, наполовина построена къща малко по-надолу по улицата). Нощем — като изключим нашата къща и къщата на Плайа — на улицата цареше пълна тъмнина. За подобна изолация бях чел в трети клас в книга за децата на първите заселници в Небраска — само че аз тук нямах братя, нямаше дружелюбни домашни животни, нито пък мама и татко.