Робърт Уолър - Танго

Освен всичко друго, губернаторът твърдо подкрепя начинанието – факт, който водещият на събранието споменава на всеки три минути, – така че за какъвто и проект да говорим, трябва да е окей. Губернаторът не би бил губернатор, ако не знаеше какво прави, нали? Също така някои граждани изпитват неудобство да се опълчат срещу неща, които умен човек като губернатора подкрепя, сякаш подобно поведение би свидетелствало един вид за липса на патриотизъм – дори и само това е достатъчно, за да се съгласят масите с всяка глупост, която им се предлага.

Проблемът бе в това, че – както споменах и преди – Карлайл Макмилън не се впечатляваше много от експерти. Даже напротив. Беше виждал подобни циркове и преди, в Калифорния. Така че когато вестникът, на който нашият щат разчита, изригна във възторг за новата магистрала, Карлайл хвърли един поглед на картите на втората страница и веднага разбра, че се очертават неприятности. В допълнение към една обща карта, показваща предлагания маршрут от Ню Орлиънс до Калгари, нашият репортер беше включил и серия от по-малки карти от различни части на щата. И ето я там: една хубава дебела линия, минаваща право през трийсетте акра на Карлайл на северозапад от Саламандър и през горичката отсреща.

Картите бяха придружени от най-спиращата дъха проза, която някога сте чели, описваща в детайли изумителните придобивки, които щеше да ни донесе новата магистрала. Една основна идея, прокрадваща се в проекта, бе да се осигури връзка между нефтопровода, който щеше да се построи при все още неексплоатираните нефтени залежи в Арктика и Калгари.

После цистерни щяха да откарват евтиния суров петрол от Калгари до рафинериите в Тексас и Ню Орлиънс, икономиките на които бяха започнали да западат. Боже, това бе направо брилянтно! Използване на много нефт за превозването на нефт, създаване на собствено средство, осигуряващо доставките.

Разбира се, имаше още много рекламирани ползи, като осигуряване на достъп до пазара за зърно и добитък, както и поощряването на гигантските японски електронни корпорации да издигнат заводи в региона – нещо, което, както ни е известно, те направо си умират да направят, но ги спира единствено липсата на модерна пътна мрежа. Предполагаше се, че туризмът ще процъфти, тъй като хората, желаещи да посетят Саламандър и многото му забележителности като кръчмата на Лерой и пощата, сега щяха да могат да стигнат дотам много по-лесно. Някои дори споменаваха възможността да се отворят няколко бутика в сградата на Лестър, стига старият чешит тоест, аз, живеещ на втория етаж, да бъде изгонен. И въпросните начинаещи предприемачи получиха уверения от адвокат Бърни, че в действителност жителите на Стара Чешития нямат ни какви права по отношение на каквото и да било, следователно изгонването не би било никакъв проблем.

Аз и сам се бях сетил, че това може да се случи, и не се притеснявах, освен ако не се стигнеше до изгонване със сила. Имах план. Сред сувенирите, които бях събрал по време на валса си из Европа през зимата на четирийсет и четвърта, имаше и една ръчна граната. Дали още действаше? Предполагах, че да. Дори и да не се взривеше, допусках, че факторът на изненадата щеше да постигне почти същия ефект като един истински взрив.

Можех да си го представя, често мислех за него. Планът беше следният: щях да седна на стълбището към апартамента ми с активираната граната в скута, а от гранатата щеше да тръгва жица към една дръжка на метла, скрита зад мен. Предполагах, че Безстрашният Фред, градското ченге и майстор по изхвърлянията, щеше да върви начело, следван като сянка от адвокат Бърни и всичките правилно мислещи комерсиални фокусници, намиращи се на крачка от опасността да загубят финансовите си задници заради една тъпа идея.

Представях си как чувам гласа на Фред, който казва: "Имам съдебно разпореждане..." Всички щяха да са скупчени на стълбището зад него и да гледат нагоре към мен. Точно когато думите започнеха да се изсипват от устата му, аз щях да провеся моя малък подарък на дръжката на метлата, така че да виси и да се поклаща точно пред тях, и да викна: "Лайно на клечка!" Мислех също към това да добавя и "Избий всички, нека Бог да разреши този проблем!" Моят взводен командир имаше навика да повтаря втората фраза; пред себе си признавах, че беше малко поизтъркана, но се надявах да измисля нещо по-добро в момента на истината, когато щурмувачите се накачулеха на стълбището. Предполагах, че щях да се сетя за по-ефектна фраза, тъй като щях да съм свидетел как Фред пада на колене, докато адвокат Бърни прегазва дебелите червени блейзери зад него, и всичко това щеше да ми подейства вдъхновяващо, мога да ти го гарантирам. Но ето че пак се отклонявам. Става дума за това, че списъкът с добрините, които щяха да се изсипят върху ни в резултат на строителството на великата магистрала, бе на практика безкраен и беше повтарян всеки божи ден от щатския вестник, допълван всяка сряда от полуграмотно написания седмичник "Саламандър Сентинел", обещанията в който бяха още по-екстравагантни, макар в течение на две седмици да поместваше картите, обърнати с главата надолу.