Робърт Уолър - Танго

Един професор от някакъв колеж на изток дойде и заяви: "Всичко е свършило, момчета." Каза ни, че в резултат на стореното с почвите и водите са ни останали трийсетина години, не повече.

Предложи да създадем нещо, наречено "общинска мера за бизони", като идеята бе, че федералните трябваше да помогнат на хората да се преместят оттук и всички земи, с изключение на разположените покрай главните пътища градове, да се върнат обратно към природата и да бъдат заселени с бизони и други създания, които щяха да се грижат за това място по-добре от хората.

Аз лично смятах, че идеята е много добра. Разбира се, не всички споделяха мнението ми и някои от момчетата дори заплашиха да изселят професора, ако не завлечал задника си обратно на мястото, където се намирал неговият колеж. Боби Ийкинс нарече учения "варено яйце" и добави, че всички интелектуалци са луди за връзване. Боби каза, че е обикалял из района с пикапа си и е забелязал колко много вода блика от иригационните системи.

Но голата истина бе, не бяхме изразходвали водата, изтощили почвата и като цяло бяхме допринесли за разрушаването на това място. Но парите от американските данъкоплатци продължаваха да идват към нас, за което бяхме едновременно благодарни и донякъде – засрамени. Всички знаеха, че тези субсидии не бяха нищо друго освен пари, изпращани като милостиня на хората, за да ги принудят да продължат да правят онова, което правеха, докато нашата любима маркетингова система не кажеше, че трябва да престанат да го правят. Естествено, възразявахме срещу подобен начин на мислене, тъй като то до известен смисъл ни намирисваше на социално подпомагане, а тук много се палим, когато стане дума за подобни измами и всякакви правителствени намеси като цяло. Така че дегизирахме всичко това чрез използване на термини като "земеделски програми" и "фермерска политика".

Обърнах касетката, като спрях за малко историческата лекция, изнасяна от стареца. Той отиде до тоалетната и се върна с две чаши кафе.

– Винаги се смея до пръсване на дебатите относно земеделските програми в Конгреса – продължи той. – А също и на споровете за онова, което обичат да наричат "спасяване на фамилните ферми". Подобни изрази изграждат топли, неясни картини в съзнанието на гражданите. Нали се сещаш: три поколения от едно семейство, насядали около печката с дърва и въглища, кокошките, кълвящи около плевнята, танците в кметството всяка петък вечер, лимонада на люлката, разположена на предната веранда, последните оцелели от старите ценности – нещо, което всички наричат "истинската Америка".

Според мен ние всъщност сме в манифактурния бизнес от много време. Питсбърг произвежда стомана, Сиатъл строи самолети, ние произвеждаме зърно и месо. Няма разлика между онова, което ние правим, и – да речем – производството на нефт в рафинериите или поточните линии в Детройт. Посети някой огромен месарски цех или завод за пакетиране във Фолс Сити и ги виж как накълцват някое животно на парчета, ако се съмняваш в това, което ти казвам. Аксел Лукър например притежаваше две хиляди акра земя и беше взел под аренда още хиляда. Около плевнята на Аксел не кълвяха никакви пилета. Всъщност Аксел изобщо нямаше плевня.

Онова, което имаше, бе нова къща от сглобяеми конструкции във фермерски стил, няколко сглобяеми халета, в които държеше машините си, и малка гора от сребристи метални контейнери за зърно, където можеше да съхранява реколтата, за да я продаде в най-подходящия момент. И Аксел не се притесняваше, защото, ако цените на зърното не скочеха, той просто се оттегляше и оставяше правителството да действа вместо него. Ако обаче цените нараснеха, той не беше длъжен да поделя допълнителните си приходи с останалите данъкоплатци.

Между другото, жената на Аксел купуваше яйца и пилешко от Ливърмор вместо от местния магазин. Докато тя пазаруваше, Аксел се отбиваше в брокерския офис в центъра на града, за да види как вървят нещата на пазара. От бюрото по земеделието изобщо не обичат да говорят за тези неща, предпочитайки холивудската версия за самотния изтощен фермер, борещ се срещу алчния банкер, като същевременно подпомагащите програми на бюрото притискат и последните останали индивидуални фермери и малките градове до стената.

Заедно с фермерството и земеделието ние също така сме и по много смешен начин замесени в бизнеса с отскубването. Винаги съм мислел, че отскубване има, когато извадим нещо и на негово място не поставим нищо друго. Използвахме почвата и водите прекомерно, многократно надхвърляйки техните естествени способности да се самовъзстановяват. От тази гледна точка бяхме и в миньорския бизнес – минирахме почвите и водите. Нямаше защо да се притесняваме за това, защото, ако проблемът с почвите и водите станеше прекалено сериозен, бяхме напълно сигурни, че данъкоплатците отново щяха да ни подкупят да запазим семейното животновъдство, макар че именно ние сме причинили проблемите.