Джеймс Клавел - Вихрушка

— Дай си скъпоценностите, жено — нареди Ахмед.

— Ти ни взе всичко, всичко… моля ви, Хаким… Ваше височество, моля ви… — хълцаше Нажуд. Специалната й чантичка за скъпоценни камъни, скрита в джоба на куфара й, беше вече прибавена към купчината скъпоценности. Ахмед рязко се протегна, скъса обецата й и разкъса дрехата на гърдите й. Дузина колиета висяха на врата й — диаманти, рубини, смарагди и сапфири.

— Откъде си ги взела? — попита учуден Хаким.

— Те са… те са си мои… на майка ми и мои, купувала съм ги годи… — Нажуд млъкна, когато Ахмед извади ножа си. — Добре… добре… добре… — Тя трескаво свали колиетата през главата си, разкопча останалите и му ги даде. — Сега имате всич…

— Пръстените ти!

— Но, Ваше височество, оставете ми поне нещо. — Нажуд изпищя, когато Ахмед хвана ръката й, готов да отреже пръстите й заедно с пръстените, дръпна я и ги измъкна, както и гривните, скрити в ръкава й. Тя зави от мъка и ги хвърли на земята. — Сега вече имате всичко…

— Сега ги вдигни и ги дай на Негово височество, на колене! — изсъска Ахмед и тъй като тя не помръдна, хвана я за косата и зари лицето й в земята. Тя се подчини и запълзя по пода.

„О, какво удоволствие! — помисли си Хаким, като преживяваше отново всяка секунда от тяхното унижение. — А след като умрат, Аллах ще ги изгори.“

Той се поклони отново, остави Аллах настрана до следващата молитва на обед и скочи на крака, пълен с енергия. Една прислужничка, застанала на колене, наливаше кафе и той видя страха в очите й и беше много доволен. Беше хан и знаеше, че е жизненоважно да действаш бързо, за да хванеш юздите на властта. Вчера сутринта беше инспектирал двореца. Кухнята не бе достатъчно чиста според неговите изисквания. Той заповяда да набият началника до безсъзнание и да го изгонят от двореца, после назначи заместника му на негово място, като го предупреди най-строго. Четирима стражи бяха прокудени за това, че са се успали, а две слугини — бити с камшик за немарливост.

— Но, Хаким, мили мой — каза Азадех, когато останаха сами, — нямаше нужда да ги бият.

— След ден-два няма да има нужда — отговори й той. — Но дотогава дворецът ще се промени така, както аз желая.

— Разбира се, ти знаеш по-добре, скъпи. А какво ще правим с откупа?

— А, да, веднага ще се разпоредя. — Той изпрати да повикат Ахмед.

— Съжалявам, Ваше височество, ханът, вашият баща, заповяда да прережем гърлото на пратеника вчера следобед.

Хаким и Азадех се стъписаха.

— Но това е ужасно! Какво можем да направим сега? — извика тя.

— Ще се опитам да се свържа с племето — обеща Ахмед. — Може би сега, когато ханът, вашият баща, умря, те, ще… те ще преговарят с вас отново. Ще се опитам.

Седнал на ханския трон, Хаким видя мазната увереност на Ахмед и разбра клопката, в която беше попаднал. В душата му се надигна страх. Пръстите му си играеха със смарагдовия пръстен на пръста му.

— Азадех, моля те, ела след половин час.

— Разбира се — каза тя покорно и когато остана сам с Ахмед, той попита:

— Какво оръжие имаш?

— Нож и автомат, Ваше височество.

— Дай ми ги! — Сърцето му подскочи и устата му пресъхна, но трябваше да го направи, и то сам. Ахмед се поколеба, после се подчини, явно недоволен, че му вземат оръжието. Но Хаким се направи, че не забелязва, просто погледна как действува автоматът и го потупа замислено.

— Сега ме слушай добре, съветнико: ти няма само да се опитваш, а ще се свържеш с племето веднага и ще се погрижиш да доведеш невредим съпруга на моята сестра. Отговаряш с главата си, в името на Аллаха и неговия пророк!

— Аз… разбира се, Ваше височество. — Ахмед се опитваше да скрие гнева си.

Хаким небрежно насочи оръжието към главата му.

— Заклех се пред Аллаха да се отнасям с теб като с пръв съветник и ще го направя — докато си жив. — Устата му се изкриви в усмивка. — Даже ако се случи да те осакатят, може би кастрират, даже ако враговете ти те ослепят. Имаш ли врагове, Ахмед Дурсак?

Ахмед се разсмя и се отпусна. Беше доволен от мъжа, който бе станал хан — това не беше хъшлакът, когото познаваше. „Толкова е по-лесно да си имаш работа с мъж“ — помисли си той и увереността му се възвърна.

— Много, Ваше височество, много. Нали казват, че качествата на един мъж се измерват по броя на враговете му? Иншаллах! Не знаех, че можете да боравите с оръжие.

— Много неща не знаеш за мен, Ахмед — рече Хаким с мрачно задоволство. Беше спечелил важна битка. Върна му ножа, но не и автомата.

— Ще го задържа като дар. През следващата една година и един ден не идвай при мен въоръжен.