Джеймс Клавел - Вихрушка

— Е?

— Ваше височество — каза Нажуд мазно, — пред Аллаха ви поздравяваме с цялото си сърце и се кълнем да ви служим с всичките си сили.

— Благодаря ти, Нажуд — отговори той. — Благодаря ти. Ахмед! Каква беше произнесената от хана присъда за сестра ми и нейното семейство, преди да умре? — Внезапно в Голямата зала настъпи напрежение.

— Изгнание, без пари в пустеещите земи на север от Мешед, Ваше височество, под охрана. Веднага.

— Съжалявам, Нажуд, ти и цялото ти семейство заминавате на разсъмване, както е отсъдено.

Той си спомни как лицето й посивя, лицето на Махмуд също, и тя заекна:

— Но, Ваше височество, сега вие сте хан, вашата дума е закон за нас. Не очаквах… сега вие сте хан.

— Но ханът, нашият баща, издаде заповед, когато той беше законът, Нажуд. Не е правилно да отменям решението му.

— Но сега вие сте законът — каза Нажуд с подкупваща усмивка. — Вие ще отсъдите правилно.

— С помощта на Аллаха, аз, разбира се, ще опитам, Нажуд. Но не мога да отменя заповедта на баща ми на смъртния му одър.

— Но, Ваше височество… — пристъпи към него Нажуд. — Моля ви, много ви моля, можем ли да обсъдим този въпрос насаме?

— По-добре тук, пред семейството. Какво искаше да кажеш, Нажуд?

Тя се поколеба, приближи се още и той почувствува, че Ахмед се напрегна, и го видя да посяга към ножа си. Кожата на врата му настръхна.

— Ахмед е този, който твърди, че ханът е издал такава заповед, не, това не означава, че… нали? — Нажуд шепнеше, но думите й отекваха в стените.

От устните на Ахмед се откъсна въздишка.

— Вечно да горя в ада, ако съм излъгал.

— Знам, че не си, Ахмед — каза Хаким тъжно. — Нали аз бях там, когато ханът взе решение? Бях там, Нажуд, както и нейно височество сестра ми, съжалявам…

— Но вие може да се смилите! — извика Нажуд. — Моля ви, моля ви! Бъдете милостив!

— Аз съм милостив, Нажуд. Аз ти прощавам. Но наказанието беше за това, че си лъгала в името на Аллаха — каза той тъжно, — а не, че си лъгала за сестра ми и за мен, като ни причини години скръб и ни отне любовта на баща ни. Ние, разбира се, ти прощаваме. Нали, Азадех?

— Да, да, прощаваме й.

— Прощаваме ти пред всички. Но да излъжеш, като се кълнеш в името на Аллаха? Ханът издаде нареждане. Аз не мога да тръгна срещу него.

— Аз не знаех нищо, Ваше височество — развика се Махмуд. — Нищо, заклевам се в Бога, аз повярвах на лъжите й. Аз официално се развеждам с нея заради предателството й към вас. Никога не съм знаел нищо за лъжите й!

Всички в Голямата зала наблюдаваха как двамата пълзят унизени — едни се отвращаваха, други ги ненавиждаха, че се бяха провалили тогава, когато имаха власт.

— На зазоряване, Махмуд, ти ще бъдеш прокуден в изгнание, ти и твоето семейство — каза Хаким много тъжно, — без пари, под охрана — в очакване на моите нареждания. Що се отнася до развода, той е забранен в моя дом. Ако искаш да го направиш на север от Мешед… Иншаллах. Но пак ще си прокуден там, в очакване на моите желания…

„О, беше чудесен, Хаким — каза си той доволно. — Нали това е първото ти изпитание. Беше чудесен! Нито веднъж не показа открито злорадството си, нито пък разкри истинската си цел; не повиши гласа си, а остана спокоен, кротък и опечален, сякаш наистина си тъжен, че баща ти е издал такава присъда, но наистина нищо не можеш да направиш срещу нея. А измамното, сладко обещание «в очакване на моите желания»? Моето желание е да бъдете прогонени завинаги и ако чуя и за най-малка заплаха от заговор, ще ви светя веднага маслото на всички. Кълна се в Аллаха и пророка, да пребъде името му, ще направя така, че духът на баща ми да се гордее с новия хан на Горгоните — старият дано да гори в ада, че повярва на долните лъжи на тази дърта зла вещица.

За толкова неща трябва да ти благодаря, Боже — помисли си той, хипнотизиран от пречупващата се от скъпоценните камъни светлина от огнището. — Не ме ли научиха всичките тези години на изгнание на потайност, измамност и търпение? Сега трябва да затвърдя властта си, да защитя Азербайджан, да завладея света, да си намеря жени, да отгледам синове и да дам началото на нов славен род. Дано Нажуд и нейните хъшлаци да изгният!“

На разсъмване бе отишъл „със съжаление“ да види заминаването им. Тъжно бе настоявал никой от семейството да не ги изпраща. „Защо да засилваме тяхната и моята мъка?“ По негово разпореждане Ахмед и стражата разпердушиниха планините от чанти, като им отнеха всичко ценно, докато накрая им оставиха по един куфар за тях и трите им деца, които гледаха, вкаменени и безмълвни.