Тили Багшоу - Дуел

— По дяволите! — извика Линда и скочи на крака, а на лицето й се изписа загрижено майчинско изражение. — Трябва да отида при него. Сигурно е ужасно разочарован.

— Късмет — извика Марта след нея.

Долу всичко бе мокро и слънцето блестеше в капките по тревата и листата на дърветата. Земята още бе хлъзгава и Линда трябваше да върви предпазливо.

— По дяволите — промърмори тя под нос. — Къде е? — проточи врат и се опита да види цветовете на Дактуб в тълпата. Най-после забеляза сина си. — Скъпи! — извика високо. — Ехоо! Джаспър!

Все още качен на коня, Джаспър говореше оживено с Али Дактуб и треньора му и очевидно не я чу. Линда се приближи към тях и забеляза учудено, че и тримата се усмихваха. Не трябваше ли да са разочаровани и тъжни, след като бяха изпуснали още една сигурна победа?

След секунда обаче усмивките им се изпариха. Към тях вървеше група униформени полицаи. Линда преброи поне седем.

Какво ставаше, за Бога?

Смаяно мълчание се възцари сред зрителите и пресата, когато старшият офицер се обърна към Джаспър.

— Господин Локуд Гроувс? И господин… — той погледна бележника си — Али Мишари Дактуб?

— Да — отвърна Али.

Джаспър, който бе позеленял, не проговори.

— Какъв е проблемът, полицай? — усмихна се Али.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да дойдете с мен, господине. Вие също — кимна той на треньора, който страхливо се опитваше да се отдалечи от групата.

— Мога ли да попитам защо? — обади се Али, който бе абсолютно спокоен на външен вид.

— Ще ви обясня всичко в участъка.

Полицаят беше на около петдесет години и макар Али да не бе експерт по ранговете, имаше достатъчно нашивки по рамото, за да си проличи, че не е човек, с когото можеш да се подиграваш. Високият чин, съчетан с любезния, но изключително твърд маниер и с факта, че очевидно бе намерил за необходимо да доведе подкрепления, го убеди да сътрудничи.

— Много добре — кимна той.

За негово учудване отнякъде се появиха белезници и още преди да възрази, двама полицаи го сграбчиха, надянаха му ги и го поведоха към патрулните коли.

Джаспър, който досега стоеше неподвижно и безмълвно като статуя, изскимтя отчаяно.

До този момент Линда бе вкаменена и наблюдаваше с ужас разигралата се драма. Но след като принудиха Джаспър да слезе от коня, а пресата се събуди от комата и се втурна да снима как го оковават, тя си проправи път към сина си.

— Джаспър! — извика истерично. — Пуснете ме да мина! Аз съм майка му. Джаспър!

Той я погледна за миг, но гласът й бе заглушен от стотиците репортери, които набутаха безцеремонно микрофоните си в лицето му.

— Не казвай и дума — извика Али през рамо.

Обграден от полицаи, той най-после бе изгубил хладнокръвието си и шумно настояваше да му разрешат да се обади на адвоката си.

Съветът му бе напълно излишен. Джаспър бе прекалено уплашен, за да отвори уста.

Последното, което видя, преди да го набутат в полицейската кола, бе паникьосаното лице на Линда.

— Чакайте, това е майка ми — изкрещя той, като се забори с двамата полицаи. — Трябва да поговоря с нея.

— В момента, синко — отвърна по-едрият, като го натъпка грубо в колата, — майка ти е последната ти грижа.

За ужас на Джаспър ченгето бръкна в джоба му и извади пълния с мангизи плик, адресиран с четливия почерк на Али.

— Познато ли ти е това? — попита ченгето.

Джаспър позеленя още повече.

— Не — прошепна той. — Не ми е познато. Но няма да кажа и дума, докато не поговоря с адвоката си.

Пред областния съд в Санта Барбара Боби също си имаше правни проблеми.

— Още не е свършено — оптимистично го увери Джеф Букола, адвокатът, на когото плащаше четиристотин долара на час, за да се бори срещу „Комарко“. — Можем да продължим да отлагаме пробите на почвата поне още няколко месеца. Можем да оспорим всяка проба, която донесат в съда.

— Така ли? — ледено попита Боби, на когото му бе писнало да слуша фалшивите обещания на този клоун. — И с какво да ти платя, Джеф? С боб?

Тренировъчната му работа се оказа доста изгодна във финансово отношение, а изпълнението на Тъндърбърд в „Белмонт“ бе глазурата на тортата. В миг цената на коня се учетвори. Но това не вършеше работа, ако не можеше да го продаде, нещо, което Барти дори отказваше да обсъжда.

— Слушай, Боби, съжалявам за Хайуд — каза му той, докато празнуваха в нощта на надбягването. — Но не очакваш да се разделя с него сега, нали? Това е началото на кариерата му. Знаеш го. А и дори да го продадем, твоят дял ще бъде погълнат от делата за нула време. Просто ще отложиш неизбежното за малко.