Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Приемането ми се дължеше на канадска актриса от успешен сериал, която Майло се беше опитал да свали безуспешно и която Шнабел беше излекувала от тежка форма на агорафобия. Мислех момичето за повърхностно, но то се оказа изтънчено и възпитано и ми показа очарованието на филмите на Джон Касаветис и на платната на Робърт Райман.

Между София Шнабел и мен никога не се получи истинска връзка. Много бързо срещите ни се ограничиха до предписване на лекарства, което в крайна сметка ни удовлетворяваше и двамата: нея, защото моята консултация на пълна тарифа не надвишаваше пет минути, а мен, защото тя никога не се мръщеше и ми предписваше всички гадости, които не пропусках да й искам.

— Госпожице, господа.

Доктор Шнабел влезе в кабинета си и ни поздрави. Тя постоянно показваше една и съща ангажираща усмивка, която не слизаше от лицето й, и носеше, както често правеше, сако от блестяща кожа, прилепнало по тялото, което оставяше откопчано над разгърдена блуза. Някои наричаха това началото на един стил…

Както всеки път, необходими ми бяха няколко минути, за да свикна с впечатляващата маса на косата й, която тя си мислеше, че укротила, а всъщност човек оставаше с неприятното впечатление, че сякаш си е присадила на главата все още топлия труп на малко къдраво кученце.

Начинът, по който се обърна към Майло и Керъл, потвърди усещането ми, че вече се беше срещала с тях. Бях изключен от разговора, сякаш те бяха моите родители и вече бяха взели решение за мен.

Това, което най-много ме тревожеше, беше Керъл — виждах я толкова студена и далечна, а само един час по-рано бяхме разговаряли толкова емоционално. Беше притеснена и разколебана, очевидно принудена да се подложи на нещо, която не одобряваше. На пръв поглед Майло беше по-уверен, но чувствах, че увереността му беше само фасада.

Докато слушах неясните приказки на София Шнабел, разбрах очевидното: никога не беше ставало въпрос за лечение със сън. Онова, което се криеше зад всичките изследвания, на които тя смяташе да ме подложи, беше затваряне в клиниката! Майло се опитваше да ме постави под попечителство, за да избегне финансовите си проблеми! Достатъчно добре познавах закона, за да зная, че в Калифорния даден лекар можеше да изиска затваряне в клиника за седемдесет и два часа, ако преценеше, че пациентът му е достатъчно нестабилен, че да е обществена опасност, и разбирах, че не беше много трудно да ме класират в тази категория.

През последната години многократно бях имал работа със силите на реда и юридическите ми неприятности далеч не бяха свършили. Бях пуснат на свобода условно по обвинение в притежание на наркотици. Срещата ми с Били, която Майло в този момент разказваше с доста подробности на психиатърката, в крайна сметка щеше да доведе дотам, че да мина за болен, страдащ от психоза и жертва на халюцинации.

Тъкмо си мислех, че това беше краят на изненадите, когато чух Керъл да споменава петната кръв по ризата ми и по прозорците на терасата.

— Това вашата кръв ли е, г-н Бойд?

Отказах да й обяснявам — нямаше да ми повярва. Така или иначе вече си беше съставила мнение и ми се стори, че диктува експертното си становище на своята секретарка:

Субектът си е нанесъл или се е опитал да нанесе на другиго тежки телесни наранявания. Преценката му, очевидно влошена, го прави неспособен да разбере своята необходимост от лечение, което е основание за мярка за затваряне…

— Ако желаете, можем да направим няколко изследвания.

Не, не исках изследвания, не исках изкуствен сън, не исках повече лекарства! Станах от стола си, за да сложа край на този разговор.

Направих няколко крачки покрай преградата от матово стъкло, на която беше изложена скулптура, представляваща Колело на Закона, украсено с малки пламъчета и флорални мотиви. Висока почти метър, будистката емблема простираше осемте си лъча, които се предполагаше, че сочат пътя за освобождаване от страданието. Така се въртеше колелото на Дхарма: следване на пътя към „това, което трябва да бъде“, изследване на пътеката до намиране на „правилното действие“.

Обзет от някакво усещане за очевидност, повдигнах скулптурата и я хвърлих с всички сили към прозореца, който се пръсна на хиляди парченца.

Спомням си вика на Керъл.

Спомням си сатенените завеси, които се поклащаха от вятъра.

Спомням си онзи зеещ отвор, през който нахлу вихрушка, която разпиля няколко листа хартия и преобърна една ваза.