Кормак Маккарти - Пътят

Момчето погледна баща си.

А на теб на какво ти прилича? — каза мъжът.

Не знам. Не виждам добре.

Мен виждаш ли ме?

Мога да кажа, че там има някой.

Добре. Трябва да тръгваме. Мъжът погледна момчето. Не го дръж за ръката, каза той.

Той не вижда.

Не го дръж за ръката. Да вървим.

Къде отиваме? — попита старецът.

Отиваме да ядем.

Той кимна, протегна ръка и започна да почуква предпазливо по пътя.

На колко си години?

На деветдесет.

Не е вярно.

Е, така да бъде.

Това ли казваш на хората?

Какви хора?

Каквито и да са.

Да, мисля, че това им казвам.

За да не ти направят нещо?

Да.

И това върши ли работа?

Не.

Какво имаш в раницата?

Нищо. Можеш да погледнеш.

Знам, че мога да погледна. Какво има в нея?

Нищо. Просто някои неща.

И нищо за ядене.

Не.

Как ти е името?

Ели.

Ели кой?

Ели не е ли достатъчно?

Достатъчно е. Да вървим.

Лагеруваха в гората много по-близо до пътя, отколкото му харесваше. Мъжът трябваше да издърпа количката, докато момчето я направляваше отзад и накладоха огън, за да се стопли старецът, въпреки че и това не му харесваше много. Докато ядяха, старецът седеше, наметнат със самотното си одеало и държеше лъжицата като дете. Имаха само две чаши и той пиеше кафето си от купата, от която беше ял, придържайки я с деформираните си палци. Седеше като някакъв измършавял вехт Буда, взирайки се във въглените.

Не можеш да продължиш с нас, знаеш това, каза мъжът. Той кимна.

Откога пътуваш?

Винаги съм пътувал. Човек не може да стои на едно място.

Как преживяваш?

Просто продължавам нататък. Аз знаех, че това идва.

Знаел си, че идва?

Да. Това или нещо подобно. Винаги съм го знаел.

Опита ли се да се подготвиш за него?

Не. Какво би могъл да направи човек?

Не знам.

Хората все се готвеха за утрешния ден. Аз не вярвах в това. Утрешният ден не се готвеше за тях. Той дори не знаеше, че те са там.

Предполагам, че си прав.

Дори да знаеш какво трябва да се направи, пак няма да знаеш какво да направиш. Независимо дали го искаш, или не. Да предположим, че си последният оцелял. Как би постъпил тогава?

Ти искаш ли да умреш?

Не. Но може би ми се иска да бях умрял. Докато си жив, винаги се мъчиш да отложиш това.

Или може би ти се иска никога да не си се раждал.

Е, просяците не са сред онези, които могат да избират. Смяташ, че е твърде много да искаш такова нещо? Станалото — станало. Във всеки случай е глупаво да искам разни екстравагантности във времена като тези.

Предполагам, че е така.

Никой не иска да е тук и никой не иска да си тръгне. Старецът вдигна глава и погледна над играещите пламъци към момчето. Сетне завъртя глава към бащата. Мъжът видя малките му очички да го наблюдават под светлината на огъня. Бог знае какво виждаха тези очи. Стана да хвърли още дърва в огъня и придърпа въглените, които се бяха пръснали сред мъртвите листа. Червените искри се издигнаха конвулсивно и се стопиха в чернотата над тях. Старецът доизпи кафето си, остави купата пред себе си и се понаведе напред към топлината, протягайки ръце. Мъжът го следеше с поглед. Как би разбрал, че си последният човек на земята? — попита той.

Предполагам, че няма как. Но просто ще бъдеш такъв.

Никой няма да знае това.

И не би имало никакво значение. Когато умреш, това е все едно да умрат всички други.

Предполагам, че Бог би узнал, че си последният човек на земята. Не мислиш ли?

Няма Бог.

Така ли?

Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци.

Не ми е ясно как си оцелял. Какво ядеш?

Не знам.

Не знаеш?

Хората ми дават разни неща.

Хората ти дават разни неща?

Да.

Да ядеш?

Да, да ям.

Не, това не е вярно.

Ти ми даде.

Не, не бях аз, а момчето.

Има и други хора по пътя. Вие не сте единствените.

А ти единственият ли си?

Старецът го погледна изпитателно. Какво имаш предвид? — попита той.

Има ли други хора с теб?

Какви хора?

Не знам, някакви.

Няма никакви хора. За какво говориш?

Говоря за теб. И за това с какво се занимаваш.

Старецът не отговори.

Предполагам, че искаш да дойдеш с нас.

Да дойда с вас?

Да.

Ти няма да ме вземеш.

Или може би не искаш да продължиш?

Никога не бих стигнал толкова далече, ако не бях гладен.

Хората, които ти дават храна — къде са те?

Няма никакви хора. Това просто си го измислих.

Какво друго си измисли?

Аз просто пътувам, също като вас. С нищо не съм по-различен.

Наистина ли се казваш Ели?