Кормак Маккарти - Пътят

На следващия ден вървяха дълго, докато започна да се стъмва. Не можеше да намери безопасно място за палене на огън. Когато взе газовата бутилка от количката, му се стори по-лека. Седна и завъртя вентила, но той беше вече завъртян. Сетне опита да подаде газ с вентила на дюзата. Нищо. Наведе се и се ослуша. Пробва отново и двата вентила. Бутилката беше празна. Остана да седи със свити юмруци, подпрял чело върху тях. Със затворени очи. След малко вдигна глава и се загледа в студената тъмнееща гора.

Ядоха студена вечеря, която се състоеше от царевичен хляб, боб и кренвирши от консерва. Момчето попита защо газта е свършила толкова скоро, но той му каза, че просто така е станало.

Ти каза, че ще ни стигне за седмици наред.

Знам.

Но това беше само преди няколко дни.

Сбъркал съм.

Продължиха да ядат мълчаливо. Малко по-късно момчето каза: Забравил съм да затегна вентила, нали?

Вината не е твоя. Аз трябваше да го проверя.

Момчето остави чинията си на брезента и погледна настрани.

Вината не е твоя. Не си знаел, че трябва да се затворят и двата вентила. Освен това аз трябваше да уплътня връзките с тефлонова лента, за да няма изтичане. Аз съм виновен.

Но там нямаше тефлонова лента, нали?

Вината не е твоя.

Те се мъкнеха бавно, мършави и мръсни като бездомни наркомани. От устата им излизаше пара. Наметнати с одеалата си заради студа, мъжът и детето напредваха през черните кадифени наноси и преспи. Пресичаха дълга крайбрежна равнина, където ревящите ветрове често завихряха облаци от пепел и ги принуждаваха да търсят какъвто и да е подслон. В къщи, хамбари или зад крайпътния банкет, те седяха закачулени с одеалата си под обедното слънце, което беше черно като килиите на ада. Мъжът притискаше премръзналото момче до себе си. Не падай духом, казваше той. Всичко ще бъде наред. Земята беше прорязана от дерета, разядена и гола. Сред пепелта бяха разпилени кости на мъртви създания. Бунище за анонимни останки. Стопански постройки сред полето с изтрита боя и отпрани дъски от стените. Всичките безформени и без нито едно дърво пред тях. Пътят се спускаше надолу сред джунгла от мъртва азиатска лоза. Недалеч имаше блато с полегнала над водата мъртва тръстика. Между земята и небето се стелеше навъсена мъгла. В късния следобед заваля сняг и те продължиха да вървят, наметнали брезента над главите си, слушайки как снежинките шумолят по гумираната материя.

Спеше малко от седмици. Когато се събуди на сутринта, момчето го нямаше. Надигна се с пистолет в ръката, стана и се огледа, но не го видя никъде. Обу се и тръгна към края на гората. Неприветлива зора на изток. Чуждото слънце започваше студения си преход. Видя момчето да тича през полето. Татко, извика то. В гората има влак.

Влак?

Да.

Истински влак?

Да. Хайде, ела.

Нали не си ходил чак при него?

Не, само малко се приближих. Хайде.

И там няма никой?

Не, не мисля. Дойдох да ти го покажа.

А има ли локомотив?

Да, най-отпред има голям дизелов локомотив.

Минаха през полето и тръгнаха през отсрещната гора. Релсите идваха от равнината и навлизаха между дърветата върху издигнат насип. Локомотивът беше дизелово-електрически и зад него имаше осем пътнически вагона от неръждаема стомана. Мъжът хвана момчето за ръка. Нека просто да поседим тук и да огледаме, каза той.

Седяха на насипа и чакаха. Нищо не помръдваше. Мъжът подаде пистолета на момчето. Ти го вземи, татко, каза то.

Не. Не сме се разбрали така. Вземи го.

Момчето сложи пистолета в скута си, а мъжът тръгна покрай насипа, без да откъсва поглед от влака. Мина от другата страна на релсите и продължи надолу покрай вагоните. Когато стигна до последния от тях, махна на момчето да дойде, а то стана и пъхна пистолета в колана си.

Всичко беше покрито с пепел. Пътеката покрай купетата беше затрупана от боклуци. Отдавна плячкосаните куфари зееха отворени върху седалките. Във вагон-ресторанта мъжът намери стек хартиени чинии, духна прахта от тях, пъхна ги във вътрешния джоб на якето си и това беше всичко.

Как са стигнали дотук, татко?

Не знам. Предполагам, че са пътували на юг. Група хора. И може на това място да им е свършило горивото.

Отдавна ли е тук?

Мисля, че да. Доста отдавна.

Минаха през всички вагони и когато стигнаха последния, тръгнаха обратно към локомотива. Качиха се по тясната стълбичка. Ръжда и белеща се боя. Когато влязоха в кабината, мъжът духна пепелта от седалката на машиниста и сложи момчето да седне пред контролните уреди, които изглеждаха доста прости. Нямаше много за правене, освен да се бутне един лост напред. Той наподоби звуци на пътуващ влак и локомотивна свирка, но не беше сигурен дали тези неща означават нещо за момчето. Малко по-късно те погледнаха през зацапаното предно стъкло към мястото, където релсите правеха завой и се губеха сред пущинак от високи бурени. Влакът щеше да си стои тук и да се разпада бавно цяла вечност и по тези релси никога повече нямаше да пътува друг влак.