Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

В неделния ден пообиколих Нурднес. Там, където някога имаше малки дървени къщи, които се притискаха тясно една до друга, сега се издигаха бетонни колоси, в които просто не ми се вярваше, че живеят хора. На мястото, където някога имаше прекрасен парк за игри, толкова голям, че изглеждаше безкраен, сега се намираше аквариум: едри риби плуваха в съвсем малък водоем, а редом се издигаше научноизследователският институт, разположен във висок блок и следователно отлично приспособен за изучаване по-скоро на летящи, отколкото на плаващи риби. Там, където някога се разхождахме с любимото момиче и смутени ровехме ситните камъчета по брега с върховете на обувките си, сега се ширеше асфалт. Не открих златна рибка и във втората бутилка.

В понеделник сутринта бях отново в кантората си. Сивият и прогизнал памук навън се бе наслоил и в главата ми, а мълчаливият телефон на бюрото ми приличаше на вкаменена костенурка.

Часовете отлитаха, както вятърът заличава следите в пясъка. Зад прозореца градът живееше, ала без мен. Продавачите на риба на пазара режеха чевръсто стоката си, размахвайки едри червени юмруци с полепнали по тях жълто–зелени люспи, и подаваха пакетите на жени в сини палта и с кафяви найлонови торбички. Продавачките на цветя клюмаха с окаян вид, какъвто впрочем имаха и цветята, които продаваха. В най-отдалечения край на пазара стърчеше самотен търговец и продаваше моркови от Италия, цветно зеле от Израел и гулия от миналия век.

Градът тънеше в киша, а водата във Воген се надигаше и вълните ближеха брега като грапави кучешки езици. Бе един от онези дни, когато хората се мотаят насам-натам с напрегнати лица и са готови всеки момент да се сбият с някого за щяло и нещяло.

Следобедът настъпи бавно, сякаш нямаше никакво желание за това, а телефонът продължаваше да немее.

Седях, вторачен в него. Може би пък аз трябваше да се обадя.

Например някому. На старата ми майка, ако бедната не бе умряла още преди две и половина години, а едва ли щеше да вдигне телефона там, където се намираше сега. Пък и не знаех новия й телефонен номер.

Или на познато момиче, служителка в службата за регистрация на населението, ако не беше глупавият сюрприз, който тя ми сервира, когато й се обадих последния път. „Аз съм, Веум“, казах. „Какъв Веум, попита тя. Този с телефона?“ Минаха няколко дни, преди да разбера хумора на ситуацията, и повече не й се обадих.

А защо не на Паул Финкел, журналиста. Можехме да излезем някъде, да обядваме, да пием по бира. Но той през цялото време щеше да ми дърдори за мацките, които сваля, а няма по-досадно нещо от това да слушаш любовните истории на другиго, особено когато не може да му се вярва. И той се бе развел. От време на време имам чувството, че всички около мен са разведени.

Накрая набрах произволен номер. Отговори ми мъжки глас:

— На телефона Йебсен.

— Ало, мога ли да говоря с госпожа Андресен? — попитах.

— С кого?

— С госпожа Андресен.

— Изглежда, сте сбъркали номера. .

— О, извинете.

— Няма нищо. — И затвори.

Седях с телефонната слушалка на ухото и слушах сигнала. Телефонният сигнал е забавен, „пиу-пиу“. Ако седиш дълго със слушалката на ухото, можеш да си внушиш, че някой непрекъснато те вика или пък неколцина, в хор, но без да ги разбираш. И ако продължаваш да седиш още и да слушаш, току-виж, обадила се телефонистката, за да каже:

— Бъдете така добър да затворите телефона.

Сложих слушалката върху вилката и напуснах кантората.

Понеделник е странен ден. Депресията от почивните дни все още не е преминала, а новата седмица вече настъпва с новите си събития. Погледнато философски, можем да се оправим и без понеделници. А в моя бранш може да се мине и без повечето дни от седмицата.

Със същия успех бих могъл да си стоя и вкъщи.

Обядвах в кафетерията на втория етаж. Хапнах някакво ястие с месо, което имаше вкус на забравена от боклукчиите смет. Но това пак си беше моя грешка. Знаех къде отивам да обядвам, а и преди бях ял тази безвкусица.

Вкъщи си сварих чаша билков чай, за да си прочистя бъбреците от акевита на почивните дни. Разположих се с бяла порцеланова чаша в едната ръка и биографията на Хъмфри Богарт 5 5 Известен американски киноактьор от 30-40-те години. — Б.р в другата, въпреки че и преди това я бях чел. Фотографиите в книгата бяха сивкави, което показваше, че са правени преди много години, в далечната страна на авантюрите, отдавна стигнала до дъното на падението. Вече няма хора като Боги. А ако той можеше внезапно да се появи жив под светлината на луминесцентните лампи на пазарния площад, щяхме веднага да го измъкнем от шлифера му, да разкъсаме дрехата на късчета за спомен. Помня болката в очите му, втвърдени от непрекъснатите болки в стомаха (по-късно се оказа рак), хрипкавия глас, поувисналата му изкуствена челюст: в наши дни хора като Боги не биха си намерили място другаде освен в някой паноптикум.