Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Оставям ги да си бъбрят щастливо за всички тези подробности.

На този етап най-добрият избор е сънят, но аз подремнах малко в самолета и сега не мога да си намеря място, сякаш нещо в мозъка ми още обикаля по пистата, търсейки място за приземяване.

Намирам Кларк Мофат, неизгорен и недокоснат, на лавицата в ниския ми шкаф. Преди време започнах да го препрочитам и все още си проправям бавно път през поредицата. Сега съм на втори том, близо до края. Тръшвам се на леглото и се опитвам да погледна текста с нови очи. Искам да кажа... тази книга е била написана от човек, който е ровил из същите сумрачни рафтове като мен. Той се е присъединил към братството на Свещената матрица и после го е напуснал. Какво е научил междувременно?

Прелиствам до мястото, където съм стигнал.

Героите, учено джудже и свален от престола принц, си проправят път през смъртоносното блато към крепостта на Първия магьосник. Знам какво ще се случи после, разбира се, чел съм тази книга три пъти: Първия магьосник ще ги предаде и ще ги остави да попаднат в ръцете на Драконовата кралица.

Винаги съм знаел, че ще се случи точно това, както и че всъщност то е необходимо да се случи (как иначе ще се озоват в кулата на Драконовата кралица и в крайна сметка ще я победят?), но винаги е болезнено, когато чета тази част. Защо нещата просто не проработват от първия път? Защо Първия магьосник не им даде чаша кафе й не ги остави да си отдъхнат на безопасно място?

Въпреки цялото ми новопридобито познание историята ми изглежда абсолютно същата. Мофат пише красиво: ясно и уверено, с достатъчно крайни твърдения за съдбата и драконите, за да поддържа интереса към текста. Персонажите са привлекателни и абсолютно архетипни модели: ученото джудже Фърнвен е чудакът, който всячески се старае да оцелее по време на приключението. Телемах Нечистокръвния е героят, който ти се иска да бъдеш. Винаги има план, винаги има решение, винаги има тайни съюзници, на които може да разчита – пирати и вълшебници, чиято преданост е спечелил преди години със своята самоотверженост. Всъщност тъкмо съм стигнал до частта, когато Телемах се кани да надуе златния рог на Грифо, за да събуди мъртвите елфи от Боровата гора, които са обвързани с него, защото е освободил техните....

Златният рог на Грифо.

Хъм. Грифо. Като Грифо Геритзун.

Отварям лаптопа си и почвам да си водя бележки.

Пасажът продължава:

– Златният рог на Грифо е изящно изработен – каза Зенодот и прокара пръст по извивката на съкровището на Телемах. – Магията вътре си е изцяло негова. Разбираш ли? Тук няма никакво вълшебство – поне аз не успявам да открия такова.

Очите на Фърнвен се разшириха от удивление. Не прекосиха ли току-що блатото на ужасите, за да се сдобият с този рог? А сега Първия магьосник им казва, че в него няма никаква магическа сила?

– Магията не е единствената сила на този свят – каза тихо старият маг, като подаде рога обратно на кралския му притежател. – Грифо е създал толкова съвършен инструмент, че дори мъртвите се надигат от съня си, за да чуят песента му. Сътворил го е със собствените си ръце, без заклинания или драконови песни. Иска ми се и аз да можех да правя това.

Не знам какво означават тези думи – но мисля, че означават нещо.

От тук нататък сюжетът е добре познат: докато Фърнвен и Телемах подремват (най-накрая) в пищните покои, Първия магьосник открадва рога. После запалва червен фенер и изпраща сигнал на мрачните мародери на Драконовата кралица в Боровата гора. Те имат доста работа сред дърветата – разкопават стари гробници на елфи, изравят кости, натрошават ги на прах, но знаят какво означава сигналът. Спускат се към крепостта и когато Телемах Нечистокръвния се пробужда внезапно в стаята си, той е заобиколен от високи сенки. Те почват да вият и нападат.

И тук свършва втората част.

– Беше изумително – казва Кат.

Похапваме вафли без глутен в „Гурме Грото" и тя ми разказва за сбирката по повод встъпването в длъжност на новите мениджъри на продукти. Облечена е в кремава риза с остра, приличаща на нож яка; под нея, на врата й, се вижда малко от червената й тениска.

– Абсолютно изумително – продължава тя. – Най-готината среща, на която съм била. Напълно... структурирана. Знаеш какво се случва във всеки един момент. Всички си носеха лаптопите...

– Хората там изобщо поглеждаха ли се един друг?

– Не точно. Всичко, което е важно, е на монитора ти. Има график, който се пренарежда сам. Има вътрешен чат. И има автоматична проверка на фактите! Ако се изправиш, за да говориш, има хора, които оспорват твърденията ти, подкрепят те или те опровергават...