Исабель Альенде - Къщата на духовете

Естебан Труеба прекара дълги часове с него първо пред галеновото, после пред батерийното радио, в очакване да стане чудото — безименният и далечен глас на някой радиоговорител да им помогне да влязат в досег с цивилизацията. Това обаче не успя да ги сближи. Труеба съзнаваше, че този груб селянин е по-умен от останалите. Само той знаеше да чете и можеше да поддържа разговор, надхвърлящ три изречения. Беше му като приятел — единственият на сто километра наоколо, но болезнената гордост му пречеше да признае, че вижда у него някакви качества в повече от присъщите просто на един добър ратай. Пък и да се фамилиарничи с подчинените противоречеше на разбиранията му. От своя страна Педро Втори го мразеше, макар че никога не бе назовавал това мъчително чувство, което му изгаряше душата и го изпълваше със смут. В него се смесваха страх, възхищение и завист. Предчувстваше, че никога не ще дръзне да се опълчи срещу Труеба, защото беше господарят, че докато е жив, ще трябва да понася гневните му избухвания, необмислените му заповеди и високомерието му. В годините, когато „Трите Марии“ беше оставен на самотек, той бе поел командването на малкото племе, оцеляло из тия забравени от бога краища. Свикна да го уважават, да се разпорежда, да взима решения и само господ да стои по-високо от него. С идването на собственика животът му се промени, но той не можеше да не признае, че сега живееха по-добре, че не гладуваха и че имаха повече закрила и сигурност. Няколко пъти на Труеба се стори, че вижда убийствено пламъче в очите му, ала нито веднъж не му бе даден повод да го упреква за каквато и да е дързост или своеволие. Педро Втори превиваше врат, без да роптае, работеше, без да се оплаква, беше съвестен и изглеждаше честен. Видеше ли сестра си Панча да минава по коридора на господарската къща с полюляващия се вървеж на задоволена самка, свеждаше глава и си мълчеше.

Панча Гарсия беше млада, а господарят силен. Лесно бе да се предвиди до какъв резултат ще доведе връзката им и той започна да личи след няколко месеца. Вените на краката на момичето изпъкнаха като дъждовни червеи по мургавата й кожа, движенията й станаха по-мудни, погледът й — завеян, загуби интерес към срамотните лудории в кревата от ковано желязо, на бърза ръка наедря в кръста и гърдите й увиснаха под тежестта на един нов живот, който растеше в утробата й. Естебан разбра твърде късно, защото почти никога не я гледаше и след като уталожеше първоначалната си възбуда, не я и погалваше. Просто я използуваше като средство за здравословно упражнение, което го облекчаваше от дневното напрежение и му осигуряваше нощ без сънища. Ала дойде момент, когато дори за него стана пределно ясно, че Панча е бременна. Отврати се от нея. Взе да гледа на нея като на огромен съд, съдържащ някакво безформено и пихтиесто вещество, което той не можеше да признае за свое дете. Панча напусна къщата на господаря и се върна в колибата на родителите си, където не й зададоха никакви въпроси. Макар че бременността я деформираше все повече и повече, тя продължи да работи в кухнята на господаря — месеше хляба и шиеше на машината. Престана да поднася яденето на масата на Естебан и избягваше да се среща с него, защото вече нищо не ги свързваше. Седмица след като тя си отиде от леглото му, той отново сънува Роса и се събуди с влажни чаршафи. Погледна през прозореца и видя едно слабичко момиче, което простираше пране. Изглеждаше тринайсет или четиринайсетгодишно, не по-голямо, но беше напълно развито. В този миг то се обърна и го погледна — погледът му бе на жена.

Педро Гарсия видя, че господарят се запътва към обора и си подсвирква, и загрижено поклати глава.

В следващите десет години Естебан Труеба стана най-уважаваният земевладелец в областта, построи тухлени къщи за работниците си, намери учител за училището и повиши жизненото равнище на всички в земите си. „Трите Марии“ беше доходно предприятие, дотации от печалбите от златоносната жила не му трябваха, дори напротив — чифликът послужи като гаранция, за да се продължи концесията за мината. Проклетията на Труеба стана пословична и се усили дотолкова, че започна да ядосва и самия него. Не позволяваше на никого да му възразява, не допускаше и най-малко противоречие, смяташе и най-дребното несъгласие за предизвикателство. Нарасна и похотливостта му. Нямаше момиче от пубертета нагоре до зряла възраст, което той да не тръшне в кората, на речния бряг или в кревата от ковано желязо. Когато изреди до една жените в „Трите Марии“, хукна да гони фустите от други чифлици. Изнасилваше ги на бърза ръка, преди да са успели да гъкнат, където ги свари из полето, обикновено надвечер. Не се криеше, не го беше грижа, защото от никого нямаше страх. Няколко пъти идваха в „Трите Марии“ да му искат сметка я брат, я баща, я мъж, я чифликчия, но се стъписваха пред разпенилия се грубиян и тези посещения, преследващи справедливост или мъст, все повече оредяваха. Мълвата за неговата бруталност се разпространи из цялата област и предизвикваше завистливо възхищение сред мъжете от неговото съсловие. Селяните криеха момичетата си и стискаха юмруци, но напразно — не можеха да излязат на глава с него. Естебан Труеба беше по-силен и си разиграваше коня безнаказано. Два пъти откриха трупове на селяни от други стопанства, бяха направени на решето с ловджийска пушка и у никого не остана съмнение, че виновникът трябва да се търси в „Трите Марии“, ала намесата на селските стражари се сведе до това, че просто отбелязаха произшествията в протоколната книга с тромавия краснопис на полунеграмотните, добавиха, че селяните са били спипани и убити при кражба, и нещата се потулиха. Естебан продължи постарому — множеше славата си на голям развратник, осяваше целия край с незаконни деца, навличаше си хорската омраза и трупаше грехове, ала пет пари не даваше за това — душата му беше загрубяла и той не изпитваше угризения на съвестта, нали беше подобрил живота на своите селяни. Педро Втори Гарсия и старият свещеник в болницата на монахините се мъчеха да му внушат, че добър господар или добър християнин не се става с тухлени къщурки или с еди-колко си литра раздадено мляко. Внушаваха му да даде на хората прилична заплата вместо тия розови хартийки, работен ден, от който да не им се късат бъбреците, поне малко да ги уважава и да зачита достойнството им. Труеба не искаше и да чува за такива неща, които според него намирисвали на комунизъм.