Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Тая жена не е с всичкия си! — казваше Труеба. — Това би означавало да се върви против природата. Жените две и две не могат да съберат, камо ли със скалпел да се оправят. Призванието им е да раждат деца, дом да въртят. Както са тръгнали, нищо чудно някой ден и депутати да поискат да стават, и съдии, а току-виж са се наканили и за президент на републиката! А междувременно създават такава суматоха и такова безредие, че като нищо може да се стигне до катастрофални последици. Издават непристойни пасквили, дрънкат по радиото, връзват се с вериги на публични места и трябва полицията да ходи при тях като железар да им прерязва катинарите, иначе как да ги заведе в дранголника, където всъщност им е мястото. Жалко само, че все се намира някой влиятелен съпруг, мекушав съдия или депутат с бунтовни идеи — и ей ти ги пуснати на свобода… И тука трябва да се пипа здраво, ама на!

Войната в Европа бе свършила и вагоните, пълни с убити, виеха далече, но така и не отглъхваха. Размирните идеи идваха оттам. Донасяха ги неозаптимите ветрове на радиото, телеграфът и корабите с емигранти, които прииждаха като замаяна тълпа. Те бягаха от глада в своите страни, съсипани от воя на бомбите и от мъртъвците, които се разлагаха по браздите на орните им ниви. Беше година на президентски избори и на загриженост от обрата на събитията. Страната се събуждаше. Вълната недоволство, обхванало народа, биеше по солидните устои на това олигархично общество. Какво ли не мина през селата — суша, охлюви, шап. На север се ширеше безработица, в столицата усетиха последиците от далечната война. Беше година на немотия, в която липсваше само земетресение, та катастрофата да стане пълна.

Ала висшето общество, обсебило властта и богатствата, не си даде сметка, че над крехката устойчивост на положението му е надвиснала опасност. Богатите се забавляваха — танцуваха чарлстон, новите джазови ритми, фокстрот и прелестно неприлични негърски танци. Възобновиха се пътуванията с параход до Европа, прекъснати през четирите години война, стана модерно да се пътува и до Съединените щати. Дойде една новост — голфът, който събираше най-отбраното общество да пердаши с тояга една топчица, досущ както са правели индианците по същите тия места преди някое и друго столетие. Дамите носеха огърлици от фалшиви перли до коленете и капели като нощни гърнета, нахлупени до веждите, бяха се подстригали по мъжки и се цапотеха като проститутки, бяха зарязали корсетите и пушеха с вирнати кръстосани крака. Мъжете бяха пощурели по новите модели американски коли, които пристигаха в страната сутринта и се разпродаваха още следобед, въпреки че струваха горе-долу цяло състояние и само бълваха пушек, боботеха и плюеха развинтени гайки, докато се носеха със самоубийствена скорост по пътища, направени за движение на коне и други естествени твари, но в никакъв случай не и за шантави машини. По игралните маси се залагаха наследствата и лесните следвоенни богатства, лееше се шампанско, а за най-изтънчените и порочните дойде още една новост — кокаинът. Колективната лудост сякаш нямаше край.

На село обаче новите автомобили бяха нещо толкова далечно, колкото и късите рокли. За ония, които не бяха сполетени от напаст на охлюви и от шап, тази година се запомни като спорна. Естебан Труеба и други земевладелци от областта се събираха в селския клуб да умуват по предизборната кампания. Селяните още живееха както по колониално време и не бяха чували за профсъюзи, за неделен почивен ден, за минимална заплата, но по чифлиците вече започваха да се навъртат делегатите на новите леви партии. Те се промъкваха предрешени като евангелисти, с библия под едната мишница и марксистки брошури под другата, и призоваваха народа хем да живее във въздържание, хем да умре за революцията. Съзаклятническите обеди на чифликчиите завършваха с разгулни пиянства или с боеве на петли, а щом мръкнеше, господарите превземаха с щурм „Червеното фенерче“, където дванайсетгодишните проститутки и Кармело — единственият педераст в публичния дом и в селото — танцуваха под звуците на допотопен грамофон под бдителния взор на София. Нея вече не я биваше за плътски лудории, но още имаше сили да управлява заведението с желязна ръка и да не допуска полицаите да си пъхат носа и да дотягат, а господарите да прекаляват с момичетата и да пропускат да си плащат за удоволствието. Най-добре от всички танцуваше Трансито Сото, пак тя най-юнашки се справяше с налетите на пияните мъже, беше неуморима и никога не се оплакваше от нищо, сякаш владееше тибетското изкуство да оставя жалкия си скелет на невръстно момиче в ръцете на клиента, а душата си да пренася някъде далече. Естебан Труеба я харесваше, защото тя понасяше без превземки и по-грубите изяви, и нововъведенията в любовта, защото умееше да пее с дрезгав птичи глас и защото веднъж му каза, че тя, Трансито Сото, ще стигне много далече, и това го развесели.