Исабель Альенде - Къщата на духовете

Много скоро започнах да чувствувам, че на село ми е добре. До най-близките ми съседи имаше да се бие немалко път на кон, но мене и така не ме влечеше към светски живот, намирах удоволствие в самотата, пък и имах да отхвърлям много работа. Започнах да подивявам, да забравям думи, речникът ми обедня, станах страшен заповедник. Тъй като нямаше нужда да се преструвам пред никого, присъщият ми открай време зъл нрав се изостри. Всичко ме дразнеше, ядосвах се, когато гледах как децата се навъртат из кухните да отмъкнат някой комат, когато кокошките вдигаха врява на двора, когато врабците налитаха в царевичака. Стегнеше ли ми се душата, усетех ли, че ще се пръсна отвътре, тръгвах на лов. Ставах много преди да се зазори и поемах с пушка на рамо, с раницата и с ловджийското си куче. Обичах ездата в тъмното, утринния хлад, дългото дебнене в сумрака, мириса на барут и на кръв, обичах да усещам как оръжието ме рита с тъп удар в рамото и да виждам как жертвата пада и се загърчва, това ме успокояваше и когато се връщах от лов с два-три нищо и никакви заека в раницата и с няколко яребици, толкова надупчени от сачми, че не ставаха за готвене, полумъртъв от умора и целият в кал, на душата ми олекваше и се чувствах щастлив.

Помисля ли си за тия времена, много ми домъчнява. Животът ми премина страшно бързо. Ако можех да започна отново, не бих допуснал някои грешки, но, общо взето, не се разкайвам за нищо. Така е, добър господар бях, две мнения няма.

Първите месеци Естебан Труеба не можеше да подгъне крак от работа — прокарва вади за напояване, копа кладенци, вади камъни, чисти пасища, поправя курниците и оборите, — та не му оставаше време да мисли за нищо. Лягаше си капнал от умора и ставаше призори, закусваше надве-натри в кухнята, яхваше коня и тръгваше да надзирава работата на полето. Прибираше се едва привечер. Тогава сядаше сам в трапезарията на къщата и се нахранваше. Това беше единственото му ядене като хората за целия ден. В първите месеци си беше навил на пръста да се къпе и преоблича всеки ден за вечеря, както бе чувал, че правели английските плантатори и в най-затънтените села на Азия и Африка, за да не губят достойнството и господарския си вид. Докарваше се с най-хубавите си дрехи, избръсваше се и всяка вечер пускаше на грамофона все същите арии от любимите си опери. Ала лека-полека се остави селящината да го надвие и призна пред себе си, че не му идва отвътре да се конти. Пък и нямаше кой да оцени старанието му. Престана да се бръсне, подстригваше се едва когато косата му стигнеше до раменете и продължи да се къпе само защото този навик беше дълбоко вкоренен в него, но се занемари в облеклото и в обноските. Постепенно започна да се превръща в дивак. Преди да заспи, четеше по малко или играеше на шах — беше развил умението да се състезава срещу едно ръководство, при това без да шмекерува, и не се ядосваше, когато губеше партиите. Ала умората от работата не беше достатъчна, за да заглуши природата му на здрав и чувствен мъж. Започна да спи зле, одеялата му се струваха прекалено тежки, чаршафите — прекалено меки. Конят му играеше лоши номера — внезапно се превръщаше в страхотна женска, в корава и дива планина от плът, върху която той яздеше, докато костите го заболяваха от премала. Хладните и уханни пъпеши от бостана му приличаха на огромни женски гърди. Улавяше се, че заравя глава в конското покривало и търси в киселия мирис от потта на животното прилика с далечната и забранена миризма на първите си проститутки. Нощем се въртеше в леглото възбуден, преследван от кошмари, в които му се присънваха развалени раци и миди, огромни късове от разчекнат добитък, кръв, семе, сълзи. Събуждаше се изнервен до полуда, напрегнат, между краката си сякаш имаше желязо. За да му олекне, тичаше и се цамбуркаше гол в реката, потапяше се в ледената вода, докато му се пресичаше дъхът, ала тогава пък усещаше друго — сякаш невидими ръце галеха краката му. Сломен, той се оставяше да го носи течението, чувстваше как водата го прегръща, поповите лъжички го целуват, крайбрежните тръстики го пошляпват. Не след дълго належащата му нужда от жена стана съвсем очебийна — не помагаха нито среднощните речни бани, нито отварата от канела, нито стипцата, която си слагаше под дюшека, нито дори срамните манипулации, от които момчетата в интернатите полудявали, ослепявали и сами се осъждали на вечно проклятие божие. Когато взе да гледа с похотлив поглед домашните птици, децата, които играеха голи в градината, и дори омесеното тесто за хляба, разбра, че мъжествеността му няма да се уталожи със заместители, към които прибягваха само клисари. Практичният му усет му подсказа, че трябва да си потърси женска, и щом взе решение да си намери, гнетящата го горест утихна и ядът му сякаш попремина. Тази сутрин за първи път от дълго време насам той се събуди усмихнат.