Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Никога повече няма да съм беден! — зарече се той, мислейки за златоносната жила.

През прозореца на влака пред очите му се заизнизва пейзажът на централната равнина. Обширни поля, опънали се в полите на планинската верига, плодородни лозя, ниви с пшеница, люцерна и чудоцвет. Колко различно от яловите високи плата на Севера, където бе прекарал две години, заврян в една дупка, сред дива, лунна природа, чиято потресаваща красота не му дотягаше да гледа, омаян от багрите на пустинята, от сините, морави, жълти цветове на минералите, подаващи се току до земната повърхност.

— Започвам нов живот — измърмори той.

Затвори очи и заспа.

Слезе от влака на гара Сан Лукас. Затънтеност за окайване. В този час не се мяркаше жива душа по дъсчения перон с порутен от атмосферните промени и от мравките покрив. Оттам можеше да се обгърне с поглед цялата долина през леката мъглица, която се вдигаше от земята, мокра от нощния дъжд. Далечните планини се губеха сред къделите облаци по навъсеното небе, различаваше се отчетливо само заснеженият връх на вулкана, изрязан на фона на околния пейзаж и осветяван от плахото зимно слънце. Огледа се наоколо. В детството си, през единствените щастливи години, които си спомняше, преди баща му да се доразори и да се удави в пиене и в собствения си срам, той бе яздил заедно с него по тия краища. Спомняше си, че някое и друго лято бе играл в „Трите Марии“, ала оттогава бяха минали толкова години, че всичко почти се беше изличило в паметта му и не можеше да познае мястото. Потърси с поглед село Сан Лукас, но различи само някакви далечни скупчени колиби, посивели от утринната влага. Обиколи гарата. Вратата на единствената канцелария беше заключена с катинар. Имаше някакво написано с молив обявление, но буквите бяха толкова изтрити, че не можа да го разчете. Чу, че зад гърба му влакът потегли и се заотдалечава, оставяйки след себе си къделя бял пушек. Беше сам в тая безмълвна пустош. Взе куфарите си и закрачи по камъните на една пътечка през калището, която водеше към селото. Вървя повече от десет минути и се радваше, че не вали, защото и така с тежките си куфари едва успяваше да се придвижва по този път, а прецени, че ако на това отгоре и завали, един дъжд за няколко секунди би го превърнал в непроходимо блато. Като наближи, видя, че няколко комина пушат, и си отдъхна облекчено, защото отначало, като гледаше каква е запуснатост и мъртвило, си помисли, че селището е изоставено.

На влизане в селото спря да се огледа, но не видя жива душа. Единствената улица с прости кирпичени къщи от двете й страни тънеше в безмълвие и му се стори, че върви насън. Пристъпи към най-близката къща. Тя нямаше никакъв прозорец и вратата й зееше отворена. Остави куфарите си на плочника, влезе и повика високо. Вътре беше тъмно, нямаше друга светлина освен дневната, която влизаше през вратата, та му трябваха няколко секунди, за да му свикнат очите с полумрака. Тогава съзря две деца, заиграли на голия пръстен под и вторачили големите си уплашени очи в него, а оттатък на двора — една жена, която идваше към него и си бършеше ръцете в края на престилката. Като го видя, тя инстинктивно понечи да си оправи кичура коса, който падаше на челото й. Каза й „добър ден“ и тя, като отвръщаше на поздрава му, затули с длан устата си, за да скрие беззъбите си венци. Труеба й обясни, че иска да наеме кола, но тя, изглежда, не го разбра и с безизразен поглед просто скри децата между гънките на престилката си. Той излезе, взе си багажа и продължи нататък.

Прекоси почти цялото село, без да срещне жив човек, и когато вече започваше да се отчайва, чу зад гърба си тропот на конски копита. Един дървар караше разбрицана каруца. Труеба застана на пътя и махна на каруцаря да спре.

— Може ли да ме закарате до „Трите Марин“? Ще ви платя добре! — извика му той.

— За какво ви е притрябвало да ходите там, господине? — попита човекът. — Ничия земя, голи чукари без стопанин.

Все пак склони да го закара и му помогна да си намести багажа между наръчите дърва. Труеба седна до него на капрата. От няколко къщи наизлязоха деца и затичаха след каруцата. Труеба се почувствува по-самотен от всякога.

Караха единадесет километра от село Сан Лукас по един разнебитен и буренясал път, целия в дупки когато се появи дървената табелка с името на чифлика. Тя висеше на счупена верига и вятърът я удряше о стълба. Глухият звук отекна в ушите му като думкане на тъпан за умряло. От пръв поглед разбра, че само херкулесова сила може да се справи с всичката тая съсипия. Буренаците бяха видели сметката на пътеката и накъдето и да се озърнеше, виждаше само зъбери, храсталаци и ридове. Нямаше и помен от разградени пасища, нито следа от лозята, които помнеше, никой не излезе да го посрещне. Каруцата потегли бавно по едно вървище, което стъпките на животните и на хората бяха прокарали през пущинака. След малко съгледа чифликчийската къща. Тя още се държеше на крака, но имаше кошмарен вид. Пръснати по целия под отломки, тел за курници, смет. Половината й керемиди бяха счупени, почти всички стени бяха обрасли с някакво диворастящо увивно растение, което се беше намъкнало през прозорците. Около къщата видя няколко кирпичени колиби — неваросани, без прозорци, със сламени покриви, черни от сажди. На двора две кучета се бяха сдавили на кръв.