Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ще ви дам малко чай. Нямам захар, но и на голо да го изпиете, както е топъл, ще ви подкрепи — рече тя.

Разказа ми, че чули камионетката и знаели какво може да означава по време на полицейския час из тия пущинаци да се движи кола. Изчакали да се уверят, че си е отишла, и после детето тръгнало да види какво е оставила. Мислели, че ще намерят мъртвец.

— Понякога идват да ни подхвърлят по някой разстрелян, за да вземат страха на хората — додаде тя.

Останалите часове от нощта прекарахме в разговор. Тя беше от тия държеливи и здраво стъпили на земята жени от нашата страна, които от всеки преминал през живота им мъж раждат по едно дете, а освен това прибират в дома си изоставени от други хора деца, най-бедните роднини и де що има човек, петимен за майка, сестра, леля. Тези жени са главната опора в живота на мнозина повече или по-малко чужди за тях хора, отглеждат деца, които после също ги напускат, и не упрекват поредния мъж, че си тръгва — далеч по-големи грижи са им на главата. Тя ми се стори досущ като толкова други, които бях срещала в народните столове, в болницата на вуйчо Хайме, във Викариата, където обикаляха да разпитват за съдбата на своите безследно изчезнали, в моргата, където ходеха да търсят своите мъртъвци. Казах й, че е поела голям риск, като ми е помогнала, но тя се усмихна. Тогава разбрах, че на полковник Гарсия и на другите като него дните са преброени, защото не успяха да сломят духа на тези жени.

Сутринта тя ме заведе при един свой доверен човек, каруцар. Помоли го да ме докара в къщи и така, с неговата талига, се прибрах тук, у дома. По пътя видях целия ужасен контраст на града — опасаните с високи огради бедняшки махали, за да се създаде впечатление, че не съществуват, скупчения сив център, Богаташкия квартал на високото с английските си градини, с парковете, с небостъргачите си, целите в стъкло, и с русокосите си мамини синченца, излезли да се поразходят с велосипеди. Дори кучетата там ми се сториха щастливи, всичко уредено, всичко чисто, всичко спокойно. И белязано със солидния душевен мир на съвестите, лишени от памет. Този квартал сякаш е друга страна.

Дядо ме изслуша с натъжено лице. След моя разказ в съзнанието му окончателно рухна един свят, който той бе смятал за добър.

— Тъй като ще останем тук да чакаме Мигел, да вземем да пооправим тая къща — рече той накрая.

Заловихме се за работа. Отначало стояхме по цял ден в библиотеката, отвътре все ни глождеше мисълта, че могат да се върнат, да ме отведат отново при Гарсия. Но после решихме, че най-лошото е да се страхуваш от страха, както казваше вуйчо Николас, и че трябва да се нанесем в цялата къща и да започнем да водим нормален живот. Дядо сключи договор с едно специализирано предприятие, надойдоха хора, подхванаха къщата от покрива до мазето, минаха навсякъде с подолъскачки, измиха прозорците, боядисаха и напръскаха против всякакви твари и най-сетне къщата стана обитаема. Половин дузина градинари и един трактор видяха сметката на буренаците, докараха навита на руло като килим трева — какви ли не чудесии изобретяват янките — и за по-малко от седмица имахме дори избуяли брези, водата отново струеше от пеещите фонтани и пак се кипреха статуите на боговете от Олимп, очистени най-сетне от курешките на гълъбите и от забравата. Отидохме заедно да купим птички за клетките, те стояха празни, откакто баба ми, предчувствувайки смъртта си, им отвори вратичките. Сложих свежи цветя във вазите и пълни фруктиери по масите, както по времето на духовете, и къщата се напои с тяхното ухание. После се хванахме подръка, дядо и аз, и обходихме цялата къща. Спирахме се във всяко нейно кътче, припомняхме си миналото и поздравявахме неуловимите призраци от едно време, които въпреки всички премеждия си кротуват по местата.

Идеята да напишем тази история хрумна на дядо.

— Така ще можеш да отнесеш със себе си корените ни, ако някой ден ти се наложи да заминеш оттук, моето момиче — рече той.

Изровихме от скришните и забравени кътчета старите албуми и сега пред мене, на бабината маса, стоят купища снимки — красавицата Роса до люлка, чиито цветове вече не личат, майка ми и Педро Трети Гарсия, и двамата четиригодишни, хранят с царевични зърна кокошките в „Трите Марии“, дядо на млади години, когато е бил висок метър и осемдесет — неопровержимо доказателство, че проклятието на Ферула се е сбъднало и че тялото му постепенно се е смалило, а душата му се е свила, вуйчовците ми Хайме и Николас — единият мълчалив и навъсен, човек — канара и в същото време уязвим, другият — изпит и кръшен, променчив и усмихнат, а също и Бавачката, и прадядо ми и прабаба ми Дел Вале, преди да се пребият при катастрофа, с една дума всички освен благородника Жан дьо Сатини, за когото не е останало никакво научно достоверно свидетелство и аз дори стигнах дотам, че се съмнявам дали изобщо е съществувал.