Исабель Альенде - Къщата на духовете

Ана Диас намери отнякъде училищна тетрадка и ми я подари.

— Сядаш и започваш да пишеш. Дано измъкнеш онова, дето те гложди отвътре. Дано най-сетне се окопитиш и ти светне, че да запееш с нас и да ни помогнеш в шиенето — рече тя.

Показах й ръката си и поклатих глава — къде ти. Но тя ми сложи молива в другата ръка и ми каза да пиша с нея, с лявата. Лека-полека взех да се справям по малко. Помъчих се да сложа в ред историята, която бях започнала в кучкарника. Моите другарки ми помагаха, когато губех търпение и моливът ми се разтреперваше в ръката. Неведнъж запокитвах и него, и тетрадката, но тутакси я вземах и я приглаждах гальовно и разкаяно — кой знае кога щях да се сдобия с нова. Друг път посрещах утрото омърлушена и изпълнена с предчувствия, обръщах се към стената и не исках да говоря с никого, но те не ме оставяха, хващаха ме за раменете и ме разтърсваха, караха ме да работя, да разказвам приказки на децата. Внимателно ми сменяха превръзката и слагаха тетрадката отпреде ми.

„Ако искаш, ще ти разкажа моя случай, за да го опишеш“ — разправяха ми те, смееха се, задяваха се, че всички случаи били еднакви и че било по-добре да се пишат любовни разкази, те на всички харесвали. Караха ме и да се храня. Разпределяха порциите справедливо до немай-къде, всекиму според нуждите, като на мене даваха малко повече, защото казваха, че съм само кожа и кости и че и най-загорелият мъж няма да ме погледне. Потръпвах при тия приказки, но Ана Диас ми напомняше, че не съм единствената изнасилена сред тях и че това, както много други неща, трябва да го забравя, да си го избия от главата. Жените по цял ден пееха, колкото им глас държи. Карабинерите им чукаха по стената.

— Млъквайте, курви!

— Че елате да ни запушите устата, де, поплювковци, ама не ви стиска! — и продължаваха да пеят още по-високо. Ония обаче не влизаха — бяха разбрали, че не могат да излязат на глава с тях.

Помъчих се да опиша дребните събития, които ставаха в женското отделение — че бяха арестували сестрата на Президента, че ни иззеха цигарите и забраниха да се пуши, че бяха пристигнали нови затворнички, че Адриана бе получила нов пристъп и се бе нахвърлила върху децата си, за да ги убие, трябваше да ги изтръгнем от ръцете й и аз прегърнах с двете си ръце по едно дете и седнах да им разказвам вълшебните приказки от магическите сандъци на вуйчо Маркос, докато заспаха. И както ми спяха на ръцете, си мислех за участта на тези създания — как растяха в затвор, с душевно разстроена майка, как ги гледаха други, непознати майки, които намираха у себе си и глас, за да им изпеят люлчина песен, и милувка, за да ги утешат, и се питах — пишех — как децата на Адриана ще могат да се отплатят някой ден за песента и за милувката на децата или на внуците на същите тези жени, които сега ги приспиваха и ги люлееха до гърдите си.

В концлагера престоях само няколко дена. Една сряда следобед карабинерите дойдоха за мене. За миг се паникьосах, защото помислих, че ще ме заведат при Естебан Гарсия, но другарките ми казаха, че щом са униформени, значи не са от политическата полиция, и това ме поуспокои. Оставих на жените вълнената си жилетка — да я разплетат и от нея да оплетат по някоя топла дрешка за децата на Адриана. Дадох им и всичките пари, които намериха у мене при ареста и сега ми бяха върнати — военните проявяват завидна честност, когато става дума за незначителни неща. Скрих тетрадката в панталоните си и прегърнах една по една всички жени. Последното, което чух на излизане, беше дружната песен на другарките ми — те пееха, за да ми вдъхнат кураж. Така правеха всеки път, когато в лагера водеха затворнички или когато ги извеждаха оттам. Аз плачех. С тях бях щастлива.

Разказах на дядо, че ме откараха с камионетка, със завързани очи, през време на полицейския час. Толкова силно треперех, че чувах как ми тракат зъбите. Един от мъжете, който се возеше с мен отзад в каросерията на колата, ми сложи бонбон в ръката и ме потупа утешително по рамото.

— Не се безпокойте, госпожице. Нищо лошо няма да ви се случи. Ще ви пуснем и след още няколко часа ще бъдете при семейството си — едва чуто ми рече той.

Оставиха ме на едно сметище близо до Бедняшкия квартал.

Същият човек, който ми даде бонбона, ми помогна да сляза.

— Внимавайте с комендантския час — прошепна ми той на ухото. — Не мърдайте оттук, преди да съмне.

Чух шума на двигателя и помислих, че ще ме прегазят и после във вестниците ще се появи съобщение, че съм умряла при пътна злополука. Колата обаче се отдалечи, без да ме докосне. Изчаках малко, вдървена от студ и от страх, и най-сетне реших да си сваля превръзката, за да видя къде се намирам. Огледах се наоколо. Бяха ме оставили на някакво пусто и голо място, истинско бунище, където сред нечистотиите пробягваха плъхове. Светеше нащърбена луна, та успях да съзра в далечината очертанията на скупчени една до друга съборетини от картони, тенекии и дъски. Разбрах, че трябва да се съобразя с наставленията на човека от камионетката и да остана там, докато се развидели. Щях да прекарам цялата нощ сред тия боклуци, ако не се появи по едно време някакво момченце. Сгушило се в тъмното, то започна мълчаливо да ми прави знаци. Какво повече мога да изгубя, казах си аз и залитайки като пияна, се запътих към него. Като се приближих, съзрях напрегнатото му личице. Наметна ме през раменете с някаква черга, хвана ме за ръка и без да пророни нито дума, ме поведе към махалата. Вървяхме приведени, гледахме да се движим между къщите и много да не си показваме носа на улицата, избягвахме редките запалени улични лампи. Няколко кучета се разлаяха и вдигнаха врява, но никой не надникна да види какво става. Пресякохме двор с отъпкана пръст, в който на една тел висяха като байраци малко прострени дрехи, и влязохме в порутена къщурка — такива бяха всички наоколо. Вътре светеше тъжно една-единствена крушка. Отчайващата бедност ме разтърси до дъното на душата — нямаше други мебели освен чамова маса, два груби стола и един креват, на който спяха навъргаляли се плътно едно до друго деца. Излезе да ме посрещне ниска смугла жена, краката й целите в разширени вени, очите й — хлътнали в мрежа от незлобиви бръчки, които обаче така и не успяваха да я състаряват на вид. Усмихна се и видях, че няма няколко зъба. Пристъпи и ми оправи чергата с непохватно и плахо движение вместо прегръдка — да ме прегърне не посмя.