Исабель Альенде - Къщата на духовете

Мигел обаче го изгледал — това пък изкуфяло старче — и му доверил, че има да изпълнява свои задачи и че не му е възможно да търти да бяга от страната.

— Трябваше да се примиря с мисълта, че все пак ще останеш тук — рече дядо и ме прегърна. — А сега ми разкажи всичко. Искам да науча и най-малките подробности.

Какво пък — разправих му. Казах му, че след като ми загноя ръката, ме закараха в една тайна болница. Там пращат затворниците, от чиято смърт не биха извлекли полза. С мене се зае един висок като върлина лекар с изискани обноски, който обаче по ненавист към мене сякаш не отстъпваше на полковник Гарсия и за нищо на света не искаше да ми дава успокоителни. Когато ходех на превръзки, той се впускаше в словоизлияния — умуваше как според него можело да се направи на пух и прах комунизмът в страната, а евентуално и в целия свят. Но иначе не ми додяваше. За първи път от няколко седмици се радвах на чисти чаршафи, достатъчно храна и естествена светлина. За мене се грижеше Рохас — санитар с масивно като дънер тяло, с кръгло лице, облечен в небесносиня и вечно мръсна престилка и много добросърдечен. Той ме хранеше, разправяше ми безкрайни истории за не знам какви си футболни мачове между отбори, за които не бях и чувала, и скришом ме инжектираше със задигнати успокоителни, докато успя да ме освести и аз живнах. Рохас бе помагал в тази клиника на безкраен низ от нещастници. Беше осъзнал, че повечето от тях не са нито убийци, нито изменници на родината, затова се отнасяше добре със затворниците. Нерядко тъкмо закърпваше някого и отново го отвеждаха. „Все едно да ринеш пясък обратно в морето“, тъжно казваше той. Научих, че някои са го молили да им помогне да умрат, и мисля, че поне в един случай го е направил. Рохас си водеше точна сметка за постъпилите и изписаните и можеше да си спомни без колебание имената, датите и обстоятелствата. Закле ми се, че никога не е чувал за Мигел, и това ме окрили, вдъхна ми сили, за да продължа да живея, макар че понякога се сривах в черната пропаст на депресията и отново запявах старата песен, че искам да умра. Той ми разказа за Аманда. Арестували я горе-долу по едно и също време с мене. Когато я завели при Рохас, вече нищо не могло да се направи. Умряла, без да издаде брат си, и така изпълнила едно свое обещание, дадено пред Мигел много отдавна — в деня, когато го завела за първи път на училище. Единствено утешителното е, че угаснала много по-бързо, отколкото им се щяло на ония — организмът й бил силно отслабен от наркотиците и от безкрайната покруса, която й бе причинила смъртта на Хайме. Рохас се грижи за мен, докато ми спадна температурата, ръката ми започна да зараства и взех да идвам на себе си. Тогава той вече нямаше как да измисля все нови и нови основания, за да продължава да ме държи при себе си. Но не ме пратиха обратно в ръцете на Естебан Гарсия, както се страхувах. Предполагам, че именно тогава е пуснала в ход своите подводници жената с перлената огърлица, при която отидохме после с дядо, за да й благодарим, че ми спаси живота. Четирима мъже дошли за мене една нощ. Рохас ме събуди, помогна ми да се облека и ми пожела сполука.

— Сбогом, малката! Сменяй си превръзката, не я мокри и ако пак ти се покачи температурата, значи отново ти се е инфектирала ръката — рече ми той от вратата.

Заведоха ме в тясна килия, където прекарах останалата част от нощта, седнала на един стол. На другия ден ме откараха в концлагер за жени. Никога няма да забравя мига, когато ми свалиха превръзката от очите и се озовах в квадратен светъл двор, обкръжена от жени, които пееха за мене Одата на радостта. Моята приятелка Ана Диас беше сред тях и се втурна да ме прегърне. Без да губим време, ме настаниха на един нар и ме запознаха с правилата, от които се ръководеше тази общност, и с бъдещите ми задължения.

— Докато не се излекуваш, няма да переш и да шиеш, но трябва да гледаш децата — решиха те.

Аз бях издържала онзи ад доста твърдо, но сега, като се почувствувах сред свои, се разкиснах. От всяка ласкава дума ме избиваше на плач. По цели нощи стоях с отворени очи в тъмнината сред скупчените една до друга жени, които поред будуваха, за да ме наглеждат, и никога не ме оставяха сама. Помагаха ми, когато започваха да ме измъчват страшните спомени или ми се привиждаше полковник Гарсия, дошъл да ме хвърли отново в онзи ужас, или пък Мигел ме прегръщаше с насълзени очи.

— Стига си мислила за Мигел — натякваха ми те. — Не бива умът ни да е все при свидните ни хора или в света оттатък тия стени. Не бива, ако искаме да оцелеем, иначе няма да можем.