Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

— Защо се смееш така? — попита тя.

— Защото аз съм твоят ум — отговори ангелът. — Спомни си откъде са ти известни думите. Кой те научи да говориш и да мислиш?

Маша не намери отговор.

— Всъщност думите са известни не на теб, а на мен — продължи той. — Нещо повече, в действителност сега аз говоря сам със себе си. Никой човек не може даже да ме погледне по своя воля. А дори да успее, пред него ще се мерне нещо като триъгълна сянка.

— Но аз нали те виждам — каза Маша.

— Само така ти се струва — отговори ангелът. — Всъщност аз видях собственото си отражение в бутилката и се пробудих от свещения транс, в който възнамерявах да създам новото си въплъщение. Но все още не съм дошъл докрай на себе си. Това прилича, ако щеш, на балансиране между съня и наявето. Ето защо сега преживявам това леко умопобъркване, което се проявява в заплахите ти да ме запечаташ в бутилка. И те впрочем са съвсем изпълними — аз мога да направя със себе си много повече от това.

Маша изпита страх. Тя разбра, че нищо не му струва да я преметне.

Ангелът несъмнено виждаше какво става с нея.

— Не се плаши — каза той, — няма да ти сторя нищо лошо. Ако ти е интересно, детенце, задай ми смешните си въпроси. Хайде, защо пък не.

— Кой си ти всъщност?

— Аз имам много различни имена, но нито едно от тях не може да се произнесе на човешки език. Всъщност съм просто ум.

— Чий ум?

— Въпросът е неправилно формулиран — отговори ангелът.

— Умът винаги е нечий — леко неуверено каза Маша.

Той се засмя.

— Ако беше избързала малко, с течение на времето щях да стана твой ум. Сега всичко е по-сложно.

— Не ми говори с гатанки — отсече Маша. — И без това почти нищо не разбирам.

— Преди малко исках да се родя като жена на име Маша, но в последния момент размислих.

— Защо? — попита тя.

— Защото ти се доповръща. И аз не виждам нищо чудно в това. Да се издигнеш над топка напикани парцали и да заминеш да се раждаш в Лос Анджелис, за да ходиш после с птичи лайна в главата… И да радваш светлите умове, които впиват зъби в наносвета и един в друг… Разбира се, и в това има доза хумор, но доста пъклен. Ето онази зелена звездичка, където имаше река, лодка и лято, е много по-интересна.

— Почакай — каза Маша. — Ако ти мислиш всичките ми мисли, тогава коя съм аз?

— Ти си просто формата, която исках да приема. Но тази възможност е вече пропусната.

— Вярно ли е, че си ме създал с рогата си?

— В известен смисъл — отговори ангелът и се подсмихна.

— И как го правиш?

— Единият ми рог пита другия да бъдеш или да не бъдеш. Когато другият отговори „да бъда“, аз го обличам в името „Маша“ или в някакво друго име. А на първия рог слагам свещените мъниста, от които възниква видимостта на света. После гледам двата рога с небесното око на опашката си — и започвам да вярвам, че Маша гледа света, а не аз — света и Маша. Ако подхвърля навреме това зародило се в мен убеждение в нечия женска матка, тогава се ражда новото ми въплъщение. Това е. Можеш да смяташ, че човешкият живот е просто токов разряд между рогата ми.

— А за какво си ме създал?

— Ти си домът на мечтите ми — каза ангелът. — Жизнено пространство, където мога да мисля до самозабрава.

— И всеки път измисляш целия свят наново?

— Няма нужда да го правя. Той е вече измислен — буквите се сглобяват сами. Стига ми само да създам една фалшива Маша, която да си мисли, че всъщност тя го вижда.

— Какво ще стане с мен сега? — попита Маша.

— Предполагам, че ей сега ще те забравя.

— Но това е жестоко.

— Към кого? Към рогата или към опашката?

— Към мен — каза тя наскърбена.

Ангелът тъжно се усмихна и тръсна глава.

Маша забеляза, че лицето му пак е младо и светло, оръжията са изчезнали от ръцете му, а крилете зад гърба му са станали ослепително бели. Странният златен полумесец над главата му вече не приличаше на рога.

— Знам какво изпитваш — каза той. — Знам, защото самият аз го изпитвам. Но се заблуждаваш, повярвай ми. Това изобщо не е жестоко. Макар че, разбира се, няма смисъл да ти обяснявам.

— Аз ще изчезна — а ти ще останеш ли?

— Не — отговори ангелът. — Просто вече няма да се отразяваме в бутилката.

— И никога повече няма да се срещнем?

Той се усмихна.

— Защо, още много пъти ще се срещаме. Но ще бъдем други — и ти, и аз.

Ангелът разпери всичките си шест крила и заприлича на съсредоточена снежинка с огромни размери.

Маша отново забеляза разноцветните пламъчета наоколо — но вече не искаше да ги гледа. Вниманието й беше привлечено от окото, пламтящо на опашката на ангела. Тя разбра какво ще стане сега и вече наистина изобщо не й се виждаше страшно.