Виктор Пелевин - Пазителят

„Да.“

Алексей Николаевич отрицателно поклати пръста си.

— Не. Само така изглежда. Та къде се преражда умът? Нима той отива на едно или на друго място? Не, умът изпълва цялото пространство и време по простата причина, че сам ги създава, тъй като това са просто категории, с които той измерва своя опит — така ни учат не само великите мистици, но и днешните учени. Та за какво му е на Павел да отива някъде? Всеки път той отново възпроизвежда своя изумителен свят с неговата усложняваща се история и материална култура — вътре в самия себе си, в дълбините на съзнанието си, блуждаещо из тъмните коридори на Михайловския замък… Разбирате ли?

„Да.“

— Не се и съмнявам. С годините тази мистерия ставала за духа все по-лесна: помагало и това, че по съветско време в Инженерния замък били разположени множество различни кантори и безплътният му пазител нямал недостиг на информация от всякакъв вид. Павел и сега с духа си присъства в замъка и понякога влиза в контакт със „Стария свят“ — така го нарича той… През останалото време той изцяло се потапя в своя измислен „Идилиум“, изграден около приказния Михайловски замък. Материалът, използван от Павел за създаването на миража, по нищо не се различава от неговата тънка посмъртна телесност — това е ектоплазмата, субстанцията, с която взаимодействат спиритистите. Самият Павел, доколкото разбирам, я нарича Флуид — въпреки че миналия път той се опитваше да ми обясни някаква засукана разлика между тях. Както и да е, той е постигнал твърде високо майсторство в управлението на тази енергия.

Алексей Николаевич погледна към тенджерата с парафин.

— Аз мога да ви демонстрирам как ектоплазмата, или Флуидът, влиза в контакт с грубата материя на нашия свят. Но вие ще трябва да ми помогнете. Както сте забелязали, вашата телесност практически не взаимодейства с предметите в тази стая. Но вие можете, ако поискате, да установите необходимия контакт с усилие на волята, както в случая с буквите от фолио, или с вашето умение да седите върху материалното кресло. Ще ви демонстрирам един опит. Поставял съм го и с предишни Пазители — можете да сте сигурен, той е напълно безопасен… Готов ли сте?

„Да“ — отговорих аз.

— Нужна ми е дясната ви ръка. Съберете пръстите си в това положение…

Алексей Николаевич събра пръстите на ръцете ми в шепа.

— Задръжте ги точно така, а не по друг начин. Това е важно.

Направих това, за което ме помоли.

— Сега — каза той, — съсредоточете в дланта си целия Флуид, който ви е достъпен, и потопете ръката си първо в парафина, а после във водата.

Аз не разбрах докрай какво имаше предвид с думите „целия Флуид, който ви е достъпен“ и затова направих единственото, което ми изглеждаше смислено. Отначало се съсредоточих, за да усетя биенето на кръвта в дланта и пръстите. Когато това чувство стана ясно и безспорно, бързо пъхнах ръката си първо в парафина (усетих сякаш лека топлина), а после във водата.

Върху масата паднаха няколко капки парафин. Аз вдигнах ръката си — на нея не беше останала никаква следа. А после видях в кювета да плува много тънка полупрозрачна ръкавица.

— Отлично! — възкликна Алексей Николаевич и внимателно измъкна ръкавицата от кювета. — Сега би трябвало да налеем в нея гипс, но някои първоначални изводи може да се направят веднага… Да, да… Няма никакви съмнения. Познавам тази ръка. Ето я издатинката… Хълмчето… И, разбира се, този пръстен…

На моята ръка нямаше никакъв пръстен — но на отпечатъка, който Алексей Николаевич внимателно извади върху салфетка, наистина се забелязваше удебеляването на показалеца.

— Смущава ли ви нещо? — попита той. — Вие нямате такъв пръстен или имате халки на други пръсти? Или ръката ви е с друга форма? Това вече се е случвало. Вие можете да виждате ръката си каквато си искате по простата причина, че живеете в илюзия, която сте си внушили. Но в парафина следата я оставя призракът на Павел. Изобщо не се е променил оттогава. И този призрак сте вие.

Аз отдавна се досещах какво цели с това и все пак това прозвуча неочаквано… и ужасно. Наклоних се към неговия картонен лист и започнах да докосвам буквите:

„Д-о-к-а…“

Алексей Николаевич хвърли поглед към екрана на своя изчислител и попита:

— Вие искате да докажа своето твърдение?

„Да.“

— Както обичате — каза той и отвори едно чекмедже. — Ето.

Алексей Николаевич постави на масата издължена дървена кутия със стъклен капак. Под стъклото имаше няколко отделения, във всяко от които имаше гипсова отливка на ръка — пръстите бяха събрани в шепа, точно както той ми бе показал преди опита. До всяка от тях имаше бележка с дата: 1799, 1823, 1847, 1889, 1901, 1936.