Чак Паланик - Невидими изчадия

Идеята хрумнала на Софонда Питърс. Тя измислила Кати Кети, изработила прототипа, продала куклата и сключила всички сделки. А Софонда е все едно женена за Кити и Вивиан и има достатъчно пари да изхранва и трите.

Онова, което кара Кати Кети да се продава, е, че тя е говореща кукла, но вместо пружина от гърба й излиза тънка златна верижка. Дърпаш верижката и тя казва:

— Прекрасна рокля — точно така наистина искаш да изглеждаш.

— Сърцето ти е моята пинята 20 20 Мексиканска картонена фигура, пълна с бонбони, която се окачва на въже, и играчите със завързани очи се опитват да я съборят. Традиционна игра на празници и тържества. — Б.пр. .

— Това ли ще облечеш?

— Според мен, ако се срещаме с други хора, това ще се отрази добре на нашата връзка.

— Цункай ме.

И:

— Не пипай косата ми!

Сестрите Риа натрупали пачки. Само малкото болеро на Кати Кети го шият в Камбоджа за десетаче, а тук, в Америка, го продават за шестнайсет долара. И хората дават тези пари.

Минете към това как паркирам фиата с багажник, пълен с любовен товар, на една странична уличка и тръгвам по Бродуей към портиера на хотел „Конгрес“. Аз съм жена с половин лице и влизам в луксозен хотел, един от онези големи, облицовани с полирана теракота хотели дворци, построени преди сто години, където портиерите са облечени с фракове със златни еполети на раменете. Аз съм облечена с пеньоар и халат. Без воали. Половината халат е сдъвкан от вратата на колата и се е влачил по автострадата последните трийсет километра. Щраусовите пера миришат на дим, а аз се опитвам да запазя в дълбока тайна пушката, която съм тикнала като патерица под мишница.

Да, а освен това съм загубила едната си обувка — чехъла с висок ток.

Портиерът във фрак дори не ме поглежда. Да, а косата ми… виждам отражението й в голямата месингова табела, на която пише „Хотел Конгрес“. Хладният нощен вятър е превърнал глазурената ми фризура в сплъстени валма.

Минете към мен на рецепцията на хотел „Конгрес“, където се опитвам да гледам съблазнително. Казват, че първото нещо, което хората забелязвали в теб, били очите. Привличам вниманието на вероятно нощния администратор, пиколото, управителя и някакъв служител. Първите впечатления са толкова важни. Сигурно е заради начина, по който съм облечена, или заради пушката. Като използвам дупката на върха на гърлото си, висящия оттам език и всички белези около него, произнасям:

— Трррссгя ддн чшшвгг.

Всички са направо вцепенени от съблазнителния ми поглед.

Не знам как стана, но в този момент пушката се оказа на бюрото, прицелена в никого конкретно.

Управителят се приближава, облечен в морскосиния блейзър с месинговата табелка, на която пише „Г-н Бакстър“, и казва:

— Можем да ви дадем всички пари в чекмеджето, но никой тук не може да отвори сейфа в офиса.

Пушката на бюрото се прицелва право в табелката „Г-н Бакстър“ — факт, който не минава незабелязано. Щраквам с пръсти и му посочвам да ми даде лист хартия. Пиша с химикалката, прикрепена с верижка към бюрото:

В кой апартамент са сестрите Риа? Не ме карайте да чукам по всички врати на петнайсетия етаж посред нощ.

— Апартамент 15-Г — казва г-н Бакстър. И двете му ръце са пълни с банкноти, които аз не искам, протегнати към мен над бюрото.

— Асансьорите — осведомява ме той — са отдясно.

Върнете се към това как станах Дейзи Сейнт Пейшънс в първия ден, когато поседяхме заедно с Бранди. Денят на замразената пуйка, след като цяло лято чаках някой да ме попита какво се е случило е лицето ми и когато разказах на Бранди всичко.

Бранди — тогава, първия път, след като ме настани на стола, все още затоплен от задника й, и заключи вратата на кабинета — ми даде име от моето бъдеще. Нарече ме Дейзи Сейнт Пейшънс и така и не пожела да разбере с какво име съм влязла през вратата. Аз бях законната наследница на международната модна къща „Сейнт Пейшънс“.

Бранди говореше ли говореше. Свършваше ни въздухът — толкова много говореше, и като казвам „нас“, не говоря само за Бранди и мен. Говоря за света. На света му свършваше въздухът — толкова много говореше Бранди. Амазонският басейн просто не можеше да й насмогне.

— Коя си ти, миг след миг — каза Бранди, — е просто една история.

Онова, което ми трябваше, беше нова история.

— Нека да направя за тебе онова, което направиха за мен сестрите Риа — каза Бранди.

Дай ми кураж.

Светкавица.

Дай ми сърце.

Светкавица.

Така че се върнете към момента, в който аз съм Дейзи Сейнт Пейшънс и се изкачвам с онзи асансьор, и Дейзи Сейнт Пейшънс тръгва по широкия, застлан с килими коридор към апартамент 15-Г. Дейзи чука на вратата и никой не отговаря. През вратата се чува чача музиката.