Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Тогава да действаме.

Речено-сторено. Пазачите не проявиха любопитство към конярчето Хенри и Милисънт много скоро последва сестра си към портите, яхнала един кон. За миг я обзе паника, понеже стражата бе взела работата си много присърце и разпитваше подробно всички влизащи и излизащи.

Но когато Джоун обясни задачата на Хенри, единият от пазачите попита:

— А баща ви няма ли да се обиди от този мръсен пратеник?

Джоун безгрижно се засмя.

— Баща ми познава много добре Хенри и знае, че е скаран със сапуна и водата. Той е израснал в нашите конюшни. Баща ми ще се изненада много повече, ако го види чист и с измито лице. Сигурно няма да го познае.

Милисънт измърмори недоволно нещо под нос, което накара охраната да избухне в смях. В крайна сметка планът им успя и предводителят на стражата й махна с ръка да мине. Джоун, Бог да я благослови, й бе спестила много време, защото сега нямаше да се налага да върви пеша до Клайдън. Вече бе извън стените на Шефърд. Оставаше само да се добере жива и здрава до Клайдън.

Бурята бе отминала, но времето бе студено и мразовито. Слънцето бе успяло да разтопи част от снежната покривка, ала голяма част от земята все още бе скри та под белоснежно одеяло, което отразяваше слънчевите лъчи и заслепяваше очите.

Милисънт следваше пътя към Дънбър, докато Шефърд не се скри от погледа й. После зави на юг и пое към Клайдън — поне тя си мислеше, че Клайдън е в тази посока. Всъщност никога не бе посещавала имението, само бе чувала от Роланд къде се намира домът му.

Разбира се, не го спомена пред Джоун, понеже не искаше излишно да я тревожи. Освен това не се стесняваше да пита хората, които срещаше по пътя си, затова не се съмняваше, че ще все ще успее да се добере до замъка на Роланд.

С нетърпение очакваше срещата си с него. Липсваше й приятелството им, както и дългите разговори, които бяха водили във Фулбрей. Изобщо не й бе идвало на ум, че приятелят й от детинство може да не си е у дома.

Ако не го завари, когато пристигне, плановете й щяха доста да се объркат, още повече, че разполагаше с твърде малко време, за да успее. Разбира се, можеше да говори с родителите му. Роланд винаги бе разказвал само хубави неща за тях, а когато се запозна с лорд Ранулф, той й заприлича толкова много на Роланд, че не би се поколеба ла да говори открито с него или със съпругата му, лейди Рейна. Но все пак предпочиташе да обсъди плановете си с Роланд, въпреки че и това нямаше да бъде толкова лесно.

След като взе решението да се омъжи за него, неведнъж си бе представяла какво ще му каже! Но никога не успя да намери подходящите думи — все пак никак не бе обичайно една дама да прави предложение за женитба. Това обикновено бе задължение на родителите или настойниците, или на благородника, който предлагаше брак. Никой не се интересуваше от мнението на бъдещата невеста.

А би трябвало да е другояче. Поне на Милисънт й се искаше да е така. Още една причина да ненавижда тялото, в което се бе родила. Както и да е, тя щеше да бъде изключение от правилата. Беше принудена от обстоятелствата. Сега вече нямаше време да чака баща й да уреди брака й с Роланд. Трябваше да се справи сама, а после да поиска одобрението на лорд Найджъл Криспин.

След случилото се в спалнята на краля дръзката девойка не се съмняваше, че ще получи благословията на баща си. По някаква ирония на съдбата излизаше, че всъщност би трябвало да бъде благодарна на крал Джон.

Клайдън се намираше на по-малко от един ден езда от Шефърд. Поне това знаеше. Много скоро Милисънт откри главния път, водещ на юг и излезе от гората. Не бе изключено да срещне някой, който да я упъти как точно да стигне до Клайдън.

Когато излезе от гората, девойката разбра, че трима конници я следват. Фактът не я обезпокои, защото предположи, че мъжете са от патрула на Шефърд, видели са я в гората и сега просто изпълняват задълженията си — проверяват дали не е бракониер, или с нещо не нарушава чуждата собственост. Милисънт предполагаше, че ще се върнат, след като напусне земите на Шефърд.

Почувства се малко неспокойна, когато те бавно, но сигурно съкращаваха разстоянието помежду им. Не го правеха открито и именно това я обезпокои. Ако искаха да й кажат нещо, вече бяха достатъчно близо, за да й извикат да спре, но вместо това непознатите се държаха подозрително, сякаш предпочитаха да я дебнат отдалече.

Тогава на Милисънт й хрумна, че след като бе избегнала едната опасност — отмъщението на краля — тя доста необмислено бе забравила за другата, за мъжете, които на три пъти се опитаха да я убият. Ами ако не се бяха отказали и наблюдаваха Шефърд след последното нападение? Господи, как можа да забрави за тях, когато планираше бягството си? Не че това щеше да я спре. Крал Джон бе много по-голяма заплаха, но трябваше да бъде по-предпазлива и внимателна.