Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Здравей.

Розалин подскочи и мигновено напъха стиснатите сметки в джоба на полата си. За щастие беше пред бюрото и Джереми не можа да види какво точно прави. Добре поне че младежът беше сам. Ако Антъни я беше заловил на това място, тя не можеше да измисли никакви оправдания. На Джереми нямаше смисъл да обяснява каквото и да било, но беше ядосана, че я беше изплашил.

— Рано си станал — каза тя и започна да оправя шапката на главата си.

— Дерек ще дойде да ме вземе. Отиваме на диво парти в провинцията. Ще се върна едва след няколко дена.

По всичко личеше, че е силно развълнуван. Господи, как й се искаше да е познавала Антъни когато е бил на възрастта на Джереми. Та те толкова много си приличаха. Но се съмняваше Антъни да е бил толкова откровен дори на такава крехка възраст.

— Баща ти знае ли?

— Разбира се.

Отговорът му прозвуча изненадващо бързо и Розалин усети, че у нея се заражда майчин инстинкт.

— Какво точно имаш предвид под „диво“?

Джереми й намигна. Явно беше в изключително добро настроение.

— Няма да има дами. Нали разбираш, ще има само много жени.

— Баща ти знае ли това?

Въпросът й разсмя Джереми.

— Самият той каза, че може да се отбие.

Розалин почувства как се изчервява. Коя е тя в края на краищата, за да дава наставления на това момче. Той е достатъчно голям за да… е, може би Джеймс го мисли за достатъчно голям. Но нито един от синовете й няма да се занимава с жени на седемнадесетгодишна възраст. Тя ще се погрижи за това, ако изобщо някога има син.

Въздъхна и взе чантата си.

— Добре тогава. Приятно… — не, тя не би му пожелала приятно прекарване. Просто не може да направи това. Не може да се примири с факта, че момче на неговата възраст, колкото и голямо да изглежда, може да върши такива неща. — Предполагам, че ще те видя, когато се върна.

— Излизаш ли? — той стана много загрижен, като видя шапката на главата й. — Това не е ли опасно за теб?

— Не е опасно — усмихна се тя. — Чичо ти се погрижи за всичко.

— Тогава се нуждаеш от карета. Дерек скоро ще бъде тук.

— Не, аз имам карета. Чака ме навън и един от прислугата ще ме придружи. Аз отивам само до банката. Дръж се прилично, Джереми — каза тя с тъга на раздяла.

Пътят до банката се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквала. Но въпреки това беше пристигнала твърде рано. В нетърпението си да излезе по-скоро от къщи изобщо не се беше сетила да мисли за времето. Вместо да чака пред сградата, помоли кочияшът да пообиколят малко наоколо.

Работата й отне един час — повече отколкото беше очаквала. Трябваше да открива сметка на името на Антъни. Според договора беше задължена да му приведе сто хиляди лири и всеки месец по още двадесет хиляди. Това щеше да му помогне в случай, че е затънал в дългове, както тя предполагаше. Съвсем отделен въпрос беше дали той ще оцени постъпката й. Повечето мъже биха я оценили. Но тя не беше сигурна дали Антъни е един от тях.

Излезе от банката и се вцепени. Кочияшът и придружаващият я прислужник се биеха с двама други мъже. Тази гледка беше подходяща за пристанището или за доковете, но не и тук…

Не довърши мисълта си. Една ръка обхвана талията й. Дъхът й секна. Нещо твърдо и остро допря ребрата й.

— Този път без шеги, госпожо. Инак ще ти покажа колко е остро туй нещо.

Тя не каза нито дума. Отначало беше много изненадана, но след като видя какво представлява „туй нещо“, се уплаши до смърт. Посред бял ден, пред банката! Това е невероятно! Каретата й беше съвсем наблизо. Поведоха я зад каретата, докато другите се биеха отпред и привличаха вниманието. Дали всичко това беше планирано? По дяволите, това е работа на Джорди. Не, не би могло да е негово дело. Той беше предупреден и то със сила. Не би се осмелил… Но знае ли човек?

Набутаха я в някаква стара карета с кепенци на прозорците. Мъжът затвори вратата. Тя се опита да стане от пода, на който падна, но една груба жена я натисна надолу и не й даде възможност да мръдне.

— Не ми създавай неприятности, госпожа. Това ще бъде по-добро за тебе.

Натикаха някаква мръсна кърпа в устата й, завързаха ловко ръцете й на гърба. Решиха да не завързват и краката й. Мъжът се изсмя грозно и измъкна ножа от ботинката й.

— Няма да получиш друга възможност да използваш това.

Розалин изстена. Това беше един от мъжете, които се опитаха да я отвлекат първия път. Един от хората на Джорди. Той знаеше, че е омъжена. Какво по дяволите мислеше че прави? Вцепени се. Изведнъж отговорът изплува в съзнанието и Единственото, което би могъл да иска, е отмъщение за провала на добре скроения от него план. Мъжът излезе от каретата и я остави да лежи на пода. Миг след това потеглиха. Тя се обърна на една страна и понечи да се изправи. Опита е език да избута кърпата от устата си. Почти успя, когато каретата бавно спря. Тя чу кочияшът да казва: