Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Тогава води, скъпа моя.

Тонът му беше безразличен. Господи, той нямаше изобщо да я улесни. И какво ще стане, ако него не го е грижа? Ако тя се окаже просто една глупачка?

Розалин забърза нагоре по стълбите. Антъни бавно я следваше. Влачеше си краката. Опасяваше се, че това, което тя ще му каже, няма да му хареса. Беше твърде скоро, за да чуе желаните думи. Той беше изчислил, че ще й трябват няколко седмици, за да признае, че не й харесва да спи сама. И тогава сигурно ще тропне с крак и ще заяви, че според първоначалното споразумение трябва да изпълнява задълженията си на съпруга всеки ден.

Той влезе в стаята й. Розалин вече беше седнала на шезлонга. Понеже това място беше заето, а не можеше да става и дума да седи на леглото, той седна на един стол недалеч от нея. Намираше се точно пред тоалетката й и започна да си играе с шишетата парфюми в очакване тя да започне. Докосна лист хартия и когато го отвори, с изумление разпозна почерка на Джеймс.

— Антъни, не можеш ли поне да ме погледнеш.

Той го направи е присвити очи, а тя сведе поглед.

— Не зная как да го кажа по друг начин… освен… аз сгреших.

— Сгреши?

— Като поставих ограничения на брака ни. Аз… аз искам да започнем отново.

При тези думи тя го погледна. Последното нещо, което очакваше, бе да го види ядосан. Но нямаше никаква грешка. Той наистина беше ядосан.

— Това има ли нещо общо с внезапната промяна на чувствата ти?

Хартията провисна в пръстите му.

— Какво е това? — вяло каза тя.

— Не си играй с мен, Розалин. Знаеш много добре какво е — остро каза той.

Тя отвърна с почти същия тон, за миг беше забравила намеренията си за примирение.

— Не, не знам. Откъде го взе?

— Беше тук, отгоре на тоалетката ти.

— Не е възможно. Преоблякох се когато се върнах от пристанището и това, каквото и да е то, не беше на това място.

— Няма начин да го докажеш, нали?

Сега той беше разгневен от намесата на Джеймс, но най-вече на нея. Как се осмеляваше тя да го разиграва толкова дълго и след това да си признае, че е сгрешила само заради една такава бележчица. Той не търсеше проклетото й съжаление. Искаше тя да го желае истински. Само при това условие той би я уверил, че е обвинен незаслужено.

Отиде до вратата, отвори я и се огледа за Джереми. Не можеше Джеймс да й е подал бележката. Той го беше наблюдавал през цялото време. Оставаше Джереми. Сигурно баща му я беше подал да й я предаде. Каквото и да беше, той нямаше да й позволи да го излъже.

Когато момчето подаде глава от стаята си и огледа коридора, Антъни го повика.

— Баща ти даде ли ти нещо, което да предадеш на жена ми?

Джереми изстена.

— По дяволите, Тони, мислех че си излязъл. Току-що я оставих. Не предполагах, че ще я видиш.

Антъни смачка хартията.

— Добре, момче. Нищо лошо не е станало.

Той затвори вратата отново и се намръщи на глупавото си подозрение. Тя не е видяла бележката. Това означава… по дяволите! Сега вече той беше предизвикал у нея точно обратните чувства.

Намери я изправена, с протегната ръка и блестящи от възмущение очи.

— Ако обичаш, дай ми таз бележка.

— Не, няма да го направя — каза той, но разбра по шотландския й акцент, че е много ядосана. — Съжалявам за погрешното си заключение. Бележката не е важна. Това, което е…

— Аз ще определя кое е важно и кое не. След като тази хартия е била на моята, а не на твоята маса, значи е била за мен.

— Тогава я вземи.

Той протегна ръка със стиснат юмрук. Тя приближи и взе топчето хартия. Той не й даде възможност да го прочете. Хвана ръката й и я привлече към себе си.

— Можеш да я прочетеш по-късно — меко каза той. — Първо ми обясни какво имаше предвид, когато каза, че не си права.

Тя напълно забрави смачканата в юмрука си хартия.

— Казах ти… за условията, които поставях. Не трябваше да го правя… не трябваше да ограничавам с нищо барака ни.

— Вярно. Това ли е всичко?

Той се усмихваше с онази усмивка, която караше краката й да се подкосяват.

— Не трябваше да идвам при теб само заради детето. Страхувах се, че ще свикна да те имам и тогава нищо друго няма да има значение.

— Така ли стана? — устните му леко докоснаха бузата й и ъгълчето на устните й.

— Какво?

— Свикна ли да бъдеш с мен?

Той не я остави да отговори. Устните му покриваха нейните — топли, желаещи, търсещи, спиращи дъха й. Тя трябваше сама да се отскубне от него.

— О, Тони, ако продължаваш да ме целуваш, никога няма да мога да ти го кажа.

Той се засмя. Все още я притискаше към себе си.