Джоана Линдзи - Нежен бунт

Но беше очевидно. Докато той се разхождаше да загаси лампите, очите й блестяха от желание. Възхитено гледаше прекрасното му тяло. В последно време му се беше наслаждавала твърде много. Разбра, че това не е достатъчно, никога няма да е достатъчно за нея.

Беше тъмно. Само един сребрист лунен лъч се процеждаше през прозореца. Преди очите й да привикнат с тъмнината, тя го усещаше с изострените си сетива. Леглото хлътна под тежестта му и тя затаи дъх в очакване. Винаги, когато той беше наблизо, тя изпитваше едно особено чувство. Само след миг той ще се наведе над нея. Устните му ще открият нейните, тръпнещи и желаещи.

— Лека нощ, скъпа.

Тя отвори очи. По дяволите, значи той не беше планирал идването й в стаята. Спазваше стриктно правилата и не искаше да я докосва, след като вече е заченала. Не е честно! Как може, та тя лежи до него и го желае повече от всякога.

— Антъни…

— Да?

Острият му тон уби смелостта й.

— Нищо — промърмори тя.

Розалин остана да лежи неподвижно. Броеше ударите на сърцето си. Искаше й се да е изпила повече от две чаши шампанско. Но тогава беше мислила за утрешното гадене, е което ще трябва да се пребори и да отиде на сватбата. Знаеше, че ще бъде невъзможно да заспи. Едва предната вечер се беше почувствала освободена, бе поставила глава на гърдите му и бе броила ударите на сърцето му. Колко много неща могат да се променят само за един ден. За всичко беше виновна проклетата й спогодба.

Това просто не може да продължава повече. Тя ще трябва да…

Чу стона му. Изведнъж ръцете му се протегнаха, придърпаха я и я прегърнаха. Целувката му беше дива, луда, неистова, изпълнена с такъв плам, който влуди и двамата. Розалин не се поколеба, просто го прие възхитена и успокоена. Изцяло се отдаде на изживяването. О, нейната гордост не е по важна от това. Тя го обича. Трябва да му го каже. Но не точно в този момент. По-късно, когато ще може отново да разсъждава трезво.

Като че всичко се беше обърнало против Розалин и й пречеше да остане насаме с Антъни. Самата тя не знаеше как да го направи. Предната вечер заспа блажено, след като се любиха, а на сутринта той я събуди само за да й каже, че Джордж си е заминал, така че тя може да се премести. Просто така, сякаш предната нощ изобщо не е съществувала. Тя все пак мислеше да го спре, но точно в този миг стомахът й изригна и тя беше принудена бързо да се втурне в стаята си.

Почти цял следобед бяха заети със сватбата и последвалия официален обяд. Антъни не се прибра с нея у дома. Направо отиде да прекара последната вечер с брат си. Розалин прекара една мъчителна нощ да мисли какво ли правят двамата. Чу ги да се прибират едва когато се беше разсъмнало.

Тази сутрин трябваше бързо да стане от леглото, за да отиде на пристанището. Цялото семейство присъстваше на отплаването на „Мейдън Ан“. Тя седеше отстрани на Джереми и търпеливо чакаше братята да прегръщат Джеймс и да му пожелават щастливо плаване. Самата тя го целуна бързо за довиждане. И понеже Антъни обърна внимание на това, Джеймс не устоя да го изкоментира.

— Джереми, предполагам че баща ти ужасно ще ти липсва.

Момчето й се ухили.

— По дяволите, та той няма да отсъства толкова дълго. А и мисля, че няма да имам време да почувствам липсата му. Той се е зарекъл вече да се придържа стриктно към закона. А и аз ще бъда заровен в учебници и ще стоя далеч от всички неприятности. Ще се съобразявам с чичо Тони и с теб и ще накарам всички да се гордеете с мен.

— Сигурна съм, че ще бъде така — тя се опита да се усмихне. Полъхът от пристанището обсеби обонянието й, тя усети че стомахът й се свива и трябваше да се върне в каретата. — Мисля, че е време да отидеш и се сбогуваш с баща си, момчето ми.

Джеймс и Конрад притиснаха момчето здраво в обятията си. Той трябваше да изслуша за пореден път дълга лекция на тема какво трябва и какво не трябва да прави. Приливът го спаси. Морето не може да чака и двамата мъже бяха принудени да се качват на борда на кораба. Джеймс беше склонен да обвини Антъни за махмурлука си, както и за това, че едва не забрави нещо. Извика Джереми в последния момент и му подаде една бележка.

— Постарай се Розалин да я получи без знанието на Тони.

Джереми мушна бележката в джоба си.

— Нали не е любовно писмо?

— Любовно писмо! — изсумтя Джеймс — Изчезвай веднага, момче и се погрижи…

— Знам, знам — разсмя се Джереми.

Той скочи преди Джеймс да го смъмри за нахалството му. Конрад се намеси усмихнат: